Властните

16. - Отчаяни постъпки

След като първите лъчи на слънцето огряха кабинета, Рейн разбра, че повече не може да отлага. Никога не беше и помислял, че ще настъпи деня, в който той сам, доброволно щеше да го потърси.
Затваряйки очи, той улови познатата нишка от енергия. Това беше достатъчно, за да го отведе до желаната дестинация. Усещаше вибрациите, едва доловимото бръмчене, което резонираше с вътрешното му аз, водейки го през мрака, където знаеше, че е отседнал и в следващия момент се намери в мрачен коридор. Прозорците бяха покрити с плътни завеси. Подът бе от черен гранит и всяка стъпка върху него издаваше ехо, което изпращаше тръпки по гръбнака му. Единственото оскъдно осветление идваше от няколкото факли, които трептяха по стените като плавни пулсации на жива светлина в мрака.
Коридорът бе празен, без звук, без движение, но не и без присъствие. Въпреки празнотата, лорд Рейн усещаше, че го наблюдават. Чувстваше тайнствената сила, която следеше всяка негова стъпка.
Направи крачка напред и в същия момент невидим порив го притисна към стената, като груби окови, които не позволяват дори на най-смелите души, да се измъкнат от тях.
- Лорд Рейн! - не без подигравка произнесе някой. - Какво неочаквано удоволствие е за мен да те видя отново!
Пред Властния се появи силуетът на висок и слаб мъж. Облечен в черна роба с качулка, която скриваше лицето му. Въпреки сумрака той успя да различи част от устата му, сега разпъната в хищна усмивка. Рейн вече знаеше кой се крие под качулката. Добре си спомняше слабото, но чувствено по женски, лице с малка заострена брадичка.
- Откога служиш като обикновен пазач в мрачни коридори, Хадиан? - запита лорда, а гласът му прободе тишината с присъщата му хладнокръвност.
Репутацията на Хадиан го предхождаше. Ужасите, които бе способен да извърши и на които дори Рейн бе ставал свидетел, караха косъмчетата по врата му да настръхват. За мъжа с робата жестокостта беше втора природа, а магията не беше предпочитано средство. Хадиан се наслаждаваше на бавната и мъчителна смърт на враговете си. Това му доставяше удоволствие. Кръвожадността му не познаваше граници, а отчаяните молби на жертвите му я подхранваха дори повече.
- О, не, Виктор! Както и сам знаеш, моята работа е малко по...окончателна - изсъсква той, сякаш изпробвайки думата върху езика си.
Надвеси се над лорда, леко облиза устни и започна да шепне в ухото му с гальовен и ласкав тон, сякаш говореше с малко дете:
- Пазачите охраняват, Виктор! Ако се натъкнат на проблем, те го пазят до появата на някой като мен! Аз съм решението на проблемите! След мен те просто изчезват! В конкретния момент, сигурно се досещаш, че този проблем си ти! Но ето, че решението му те застигна!
Без предупреждение той се оттласна от Рейн с мълниеносно движени, а в ръцете му проблесна острие. Със сила и безпощадност той замахна към Властния, който все още се бореше да се освободи от невидимите окови, които го притискаха към стената.
С невероятни усилия той някак успя да избегне смъртоносния удар, но камата все пак намери пътя си и се заби в лявото му рамо. Той се хвърли към другия мъж, събаряйки го на земята. Ножът издрънча някъде встрани. Хадиан го беше изпуснал при сблъсъка.
Рейн нямаше време да се концентрира върху противника си. Цялото му внимание беше заловено от пламналата болка в рамото, която го пронизваше като огнен камшик. Усещаше, че изгаря отвътре, като че ли пламъците на ада на Шарсатай се разпалиха в тялото му. Кръвта се стичаше по ръката му, а чувствителността в пръстите бързо изчезваше.
Със стиснати от болката зъби, той опита да се изправи, но юмрукът на противника му, му нанесе неочакван удар в корема, хвърляйки го обратно на земята.
- На земята! Долу в калта! Там е твоето място! - изкрещя Хадиан, като го възседна и започна да му нанася удари, смазвайки го с безмилостна жестокост.
С изтерзано съзнание, Рейн някак си успя да събере достатъчно сила в дланта на дясната си ръка. Меко сияние обгърна пръстите му, докато той се стремеше към гърдите на Хадиан и прошепна:
- Актардиум!
Вълната концентрирана енергия запрати мъжа към отсрещната стена.
Игнорирайки болката и изтощението Рейн бързо се изправи. На свой ред се хвърли върху Хадиан и яростно започна да го удря с единствената си здрава ръка. Раздирането на плътта и звукът на ударите се сливаха в агония, която отекваше във въздуха. Прахът от земята се издигаше около тях, обвивайки ги в облак от хаос и унищожение.
Удряше го отново и отново. Знаеше, че е по-силният от двамата. Знаеше, че би могъл да го убие. Виждаше как погледа на противника му гасне, като изтощена светулка в мрака. И точно тогава се разколеба...
В блуждаещите очи на Хадиан, Рейн видя не само враг, но и човек - единствен, изморен и погрешим, както и него самия.
- Какво чакаш, Виктор? - насмешливо изхриптя Хадиан. - Нима се двоумиш дали да убиеш стар приятел? Някой с който някога си тренирал в дуел?
Едното око на мъжа бе подуто и почти затворено, но Виктор знаеше, че раните му щяха да се възстановят за по-малко от едно денонощие. Познаваше добре лечителните способности на собствения си народ. Техните умения бяха дори по-добри от тези на Горските елфи.
Несъзнателно, през цялото време Рейн беше удрял прецизно. Достатъчно, за да причини нечовешка болка...Но не достатъчно, за да убие. Не искаше Хадиан да умира. Не искаше да изцапа ръцете си с неговата кръв.
- Е, вече е късно да променяш решението си! - изсмя се мнимият му приятел. - Пропусна шанса си!
Болката в долната част на корема го накара да се превие, като сякаш някой го беше срязал на две. Ръката, която все още му се подчиняваше, инстинктивно се стрелна натам, докато погледът му се замъгли. Единственото, което успя да направи, беше да се претърколи по гръб на земята.
Магията, с която бе нанесена раната беше забранена. Рейн позна следата, която обикновено оставяше след себе си тъмното изкуство. Знаеше, че след това заклинание, никой, нито дори той, би бил в състояние да се излекува. Усещаше енергията изливаща се от раната и тя бе твърде позната...
Болката хвърли съзнанието му в бездънна пропаст. Бавно започна да потъва в мрака, примамен от обещанието за спокойствие, което му предлагаше безсъзнанието. Но тогава, сякаш много отдалеч, до слуха му достигнаха думите:
- Значи все пак се върна.
Гласът беше като острие, което прониза сърцето му със същата жестокост като болката от раните му.
Опита да се изправи, да пробие през мрака, оглеждайки се за източника на гласа. Искаше да види израза на лицето на врага си. Искаше да гледа в очите му, когато умира.
- Занеси го в тъмниците, но не го убивай! Той и без друго скоро ще умре, но преди това да се случи бих искал да види изненадата, която го чака тук толкова отдавна!
- Защо?! - изкрещя Рейн с цялата останала му воля, несигурен дали все още го чуват. - Ти си ѝ сложил печата! Защо не я уби след като през цялото време си имал достъп до нея?
- Не съм длъжен да ти отговарям! - изсъска в отговор непознатия. - Не и след предателството ти!
Отдалечаващите се стъпки бяха достатъчни, за да разбере, че няма да получи никакъв отговор. Усети, как някой грубо го прихваща под мишниците и започва да го влачи. Почти беше забравил за присъствието на Хадиан, който сега се тресеше в беззвучен смях, изпълнен със зловеща наслада.
Виктор Рейн беше сломен. Раздиран от безпомощност и отчаяние. Умираше, а Анабел все още беше в опасност. Не успя да ѝ помогне. Не успя да спази клетвата си. Отново се провали...
На няколко пъти губеше съзнание, сблъсквайки се с мрака на бездънната пропаст, преди най-накрая да чуе изскърцването на метална врата.
Точно преди да бъде захвърлен в килията, Хадиан изрече подигравателно:
- Винаги си избирал губещата страна, Виктор! Изненадан съм, че оцеля толкова дълго! Господарят подготви този подарък за теб отдавна! Той знаеше, че рано или късно ще се появиш! Радвам се, че ще успееш да му се насладиш преди да издъхнеш! Дори аз нямаше да се сетя за по-подходящ край на теб! Приятен престой! И гледай да не цапаш много в смъртта си!
Думите му бяха като назъбен камшик, шибащ и без друго вече наранената душа на Виктор.
Хадиан го запрати върху каменния под и ноздрите му се изпълниха с воня на застояло. Дишането му стана неравномерно и тежко. Всеки момент му изглеждаше като последен, когато внезапно чу глас, по-скоро шепот...
- Това е последното място, на което очаквах да те видя, стари приятелю!
Изненадата изкара и последният въздух от дробовете му, докато Виктор възкликна:
- РЕМИ!?
И всичко потъна в тъмнина...