Властните

3. - Мрачният лорд

Потънал в удобното кресло зад изкусно изработеното дъбово писалище, с орнаменти като фини танцуващи шепици по краищата, мъжът невиждащо се вглеждаше в разпръснатите документи отгоре.
Напрегнатата му поза излъчваше нетърпение. Нервното потропване на крака му разнасяше напрежението в просторния и тих кабинет. Умът му бе заловен в бездната на една единствена мисъл - Анабел.
Изсумтя ядосано, когато до слуха му достигна нечий изтънял от нервност глас:
- Господарю? Господарю, чувате ли ме?
Изтръгнат от унеса, започна да търси източника на неприятния звук с очи. Наложи се да погледне доста надолу. Съзря малкият, треперещ като лист, гном от другата страна на бюрото.
- Какво? - раздразнено попита.
Малкият мъж нямаше вина, че да изкарва лошото си настроение върху него. Този път обаче, не успя да прикрие емоциите си. Не че това би имало някакво значение. Всеки в обкръжението на мъжа зад бюрото вече се бе примирил с хапливото му и вечно мрачно настроение.
- Простете, господарю, но пристигнаха вести - гномът си пое дъх като бързаше да изкаже всичко, за което бе дошъл, преди господарят му да има възможността да го прекъсне. - Лорд Джарис желае да получи аудиенция. Трябва да се попълнят отчетите и да се съберат данъците, но процедурата не може да започне без вашия подпис. Също така трябва да...
Мъжът зад бюрото не улови нищо от това. Думите на малкото създание пристигнаха при него като ехо в бездънна пустота.
Въпросите изтезаващи съзнанието му отдавна, започнаха да се вихрят в ума му като тежки сенки на безпокойство.
Колко е пораснала?
Дали прилича на Него?
Защо нито веднъж не опита да се свърже с нея?
От какво се страхува?
Той - Господарят на Олдари от почти две десетилетия...
Неспокойствието му прерасна в тревога. Очите му се заковаха в гнома като стрела в мрака. Въздействието им беше толкова мощно, че принуди дребното човече да прекъсне безсмисления си брътвеж.
- Колко е часа? - попита, като си наложи да звучи спокойно.
- Почти пладне, господарю. А сега бихте ли обърнали внимание...
- Нещо не е наред - промърмори по-скоро на себе си.
Изправи се и минавайки покрай подчинения си зърна разочарованието в погледа му. За малкият човек това означаваше необходимост да се завърне по-късно и да повтори отново всичко, което така отчаяно се опитваше да отметне от дневния си график. Нито един от тях не беше изпълнен с ентусиазъм за предстоящата повторна среща.
В съзнанието си, мрачният мъж, започна да изгражда мястото, където искаше да отиде. За почти двадесет години бе ходил там повече пъти отколкото можеше да си спомни. Макар да знаеше, че няма да я види, това никога не беше пречило на действията му. По някакъв мазохистичен начин, отивайки той се самонаказваше за провала. Гледаше голите сиви стени скрит в страничната улица, невидим, самобичувайки се за допуснатите грешки.
Но времето най-накрая дойде. Като пясъчен часовник - твърде бавно. Ужасно дълго. Но ето че и последното зрънце падна. Мигът да се изправи пред нея настъпи.
Познатото усещане за безтегловност, последвано от размити цветове го обгърна и секунди по-късно ботушите му изтракаха на паважа.
Опасенията му се превърнаха в мрачна реалност, когато видя Хърд - мъжът изпратен да я доведе. Той лежеше мъртъв в локва от собствената си кръв. Тежестта на вината за този кървав епилог падна като пелерина върху раменете на новодошлия.
Защо не дойде лично?
Някъде напред се чуха викове. Ядосан женски глас се извисяваше над останалата глъчка по пазарната улица.
Обърна се. Изостави мъртвия си другар и забърза към мястото на суматохата.
Молеше се, почти фанатично, да не е закъснял прекалено...