Властните

19. - Престолонаследникът

Възможно ли бе това?
Не.
Реалността се преплиташе с халюцинации пред очите му. Болката породена от тези лъжи, превъзхождаше дори физическата агония.
Реми беше загинал! Невъзможно беше да чуе неговия глас!
Силите го напускаха заедно с желанието да се бори. Молеше се в пустотата на килията, търсейки забрава, издирващ утеха. Но мракът не бе милостив. Не го обгърна. Остави го сам на ръба на бездна от отчаяние.
Отвори очи. Умираше. Раната нанесена от магията, отказваше да се изцери. Неговите собствени усилия не бяха достатъчни. Нищо. Той заслужаваше болката, която го изпълваше, като раздираше душата му, подобно на заклинанието, което проникваше през плътта му.
Провали се. Закле се да я пази, а сега умираше без да е спазил клетвата си. Защо беше загубил толкова много време? Цели осемнадесет години...
Страхът го обзе. Цената за провала му трябваше да бъде платена.
- Анабел... - името ѝ се отрони от устните му като последна въздишка.
- Прилича ли на нея? Прилича ли на Сиана?
Гласът отново прониза цялото му същество. Предпочиташе хиляди унижения пред измамата за Реми!
- Това е твърде подло дори за теб! - изкрещя Рейн, събирайки последните остатъци от волята си. - Не знам как си постигнал тази магия, но те умолявам да спреш! Моля те! Просто ме остави да умра!
Очите му пареха от непроляти сълзи. Сърцето му се късаше. За нея. За него...
- Виктор! Вземи се в ръце! - гласът прозвуча отгоре, карайки го да замълчи.
Извърна глава към източника на звука. С мъка фокусира зрението си върху надвесената над него фигура.
Старец с бели къдрави коси и изумителни виолетови очи стоеше пред него. Възрастта му се отразяваше във всяка бръчка на лицето, като всяко каналче съхраняваше истории от дългия му живот. Погледът му излъчваше изтощение и мъка, която проникваше дълбоко в душата.
- Не мога да преценя дали си полудял или все още ти е останало поне зрънце здрав разум!
- Реми? - невярващо прошепна Рейн.
- Същият, който те бутна в реката, за да се научиш да плуваш - отговори старецът с лека усмивка. - Тогава ти се изхитри и се пренесе на брега! Бяхме сами и за жалост никой не разбра за страха ти от вода! Това достатъчно ли е? Убеди ли се, че не халюцинираш?
- Реми! - вече по-силно извика Виктор, докато сърцето му блъскаше в гърдите, изпълнено със смесени чувства. - Ти си жив! Какво се е случило с теб?
- Това е дълга история, приятелю - тъжно отвърна стареца. - За съжаление, сега нямаме време за това. Кажи ми, тя прилича ли на майка си?
Реми го гледаше с копнеж и нетърпение да чуе отговора.
- Има доста от нейните черти, но както и сам знаеш, очите ѝ са копие на твоите!
- Какво се случи след разговора ни в гората? Успя ли да стигнеш навреме? Научи ли я да контролира силите си?
Чувството на вина бавно плъзна по цялото тяло на Рейн, усуквайки се като лиана около гърлото му. Обърна глава настрани. Не можеше да се насили да види разочарованието, което непременно би се отразило в очите на приятеля му, щом му разкажеше всичко.
- Когато се разделихме - бавно започна той, - възможно най-бързо събрах онези, които бяха останали верни на теб. Отне ми няколко дни и отидох да я взема. Още тогава трябваше да забележа знаците! Дори не подозирах, че Той вече бе успял да сключи сделка с тях! Помолиха ме за минутка, за да се сбогуват, а аз глупакът им повярвах! Когато усетихме, че нещо не е наред, вече бе прекалено късно! Анабел беше предадена в сградата на Съединението. Там нямаше как да я достигна...
Замълча за момент, поемайки си дъх, като все още не смееше да погледне Реми.
- Краля и жена му избягаха. По някакъв начин все пак съм успял да осуетя плановете им, защото дори Той не бе в състояние да изведе Анабел от Пансиона. Така и не търсих владетеля на Олдари. Не виждах смисъл. Знаех, че те се страхуват от него много повече отколкото от мен. Той със сигурност ги е открил и ги е накарал да си платят за необмислената постъпка. За мен не остана друг избор освен да чакам. Чаках осемнадесет години, докато тя най-сетне навърши пълнолетие. Не зная дали в Пансиона или преди това, но те бяха успели да изкривят спомените й! Тя е преизпълнена с омраза! Към собствения си народ!
Замълча отново. Истина ли бе това? Техетите ли мразеше Анабел, или всъщност, само него? Тази мисъл се заби в сърцето му като стрела, чийто връх бе напоен с отрова.
Гласът му се изгуби във вихъра от емоции, но Реми настоя:
- Какво се случи след това?
- Когато най-накрая Анабел бе вече при мен, се опитах да видя колко далеч е стигнала с умението си... Но се оказа, че тя не може да борави с магия! Сложили са ѝ печат, Реми! Силите ѝ са блокирани! Голяма част от спомените ѝ са изтрити, а други изменени! А аз... Аз се оказах безсилен! Заклех се да я защитавам и още тогава се провалих! Толкова съжалявам!
Тишината се спусна над тях, тежка и неумолима. Навярно Реми го обвиняваше за всичко, за всички допуснати грешки и имаше пълно право за това! Рейн не бе оправдал доверието му! Беше се провалил!
- Но сега, Анабел е жива и е на сигурно място, нали? - с плаха надежда попита приятеля му.
- Да.
- А ти реши да дойдеш тук, за да търсиш начин да премахнеш печата...?
- Да! Трябваше да направя нещо! Без значение какво! Дойдох с намерението да сключа сделка...
- До тук планът ти се развива безупречно! - прекъсна го стареца с ирония. - Върна се да преговаряш с някой, който се бе заклел да убиеш! Не съм и вярвал, че ще съм жив, за да видя Виктор Рейн да измени на думата си!
Дрезгав смях се изтръгна от гърдите му, прекъснат почти веднага от силна, болезнена кашлица.
- Бих направил всичко, за да я спася! - започна да се оправдава Виктор. - Бих отишъл навсякъде заради нея! Аз...
Той я обичаше... Но как можеше да изрече тези думи на глас?
- Това звучи твърде лично - тихо започна да размишлява Реми. - Зад думите ти се крие нещо много по-голямо от една ненарушима клетва.
Виктор Рейн се предаде. Не можеше да скрие истината от приятеля и господаря си. Беше длъжен да му каже! И без друго умираше. Поне не искаше да си отиде като страхливец.
- Реми, аз... Прости ми! Заслужавам да ме убиеш на място, заради това, което възнамерявам да ти кажа! Анабел.... Тя е най-прекрасното, смело и невероятно създание, което някога съм срещал през изключително дългия си живот! Осъзнавам, че това е твърде объркано и грешно, но аз я обичам! Обичам я от мига, в който я видях! Заслужавам най-тежката участ за подобни мисли, но повече не съм в състояние да отричам чувствата си! Прости ми!
Дишаше накъсано, докато очите му шареха диво из мръсната килия, а Реми мълчеше.
Минутите се нижеха като песъчинки от пясъчен часовник, които падаха с монотонността на последните мигове.
Рейн безмълвно започна да се моли всичко да свърши час по-скоро. Студът го обгръщаше, носейки със себе си измамно спокойствие. Времето му наближаваше. Раните му не спираха да кървят, а надеждата за спасение бързо изгасваше. Нямаше никой, който би рискувал толкова много от магическата си същност, за да го изцери. За тази цел трябваше някой изключително силен, но такъв не се появяваше. Примирен, той просто чакаше смъртта да настъпи. Поне съвестта му вече бе чиста. Бе изповядал греха си.
В далечината се чуха стъпки. Някой идваше. Ръката на Реми се стрелна към здравото рамо на Рейн и силно го стисна.
- Боя се, че времето ни изтече, Виктор! Сега ме слушай внимателно! Единствената причина да съм още жив, е че аз притежавам почти неизчерпаем ресурс от магически сили! Той вземаше от тях през годините и само така успяваше да се поддържа млад и да бъде това, което е! Моето семейство беше последното с този дар! Никой освен нас не знаеше за него! Някак, обаче той е разбрал! Вече успя да вземе от мен почти всичко, но иска още! Той се готви за нещо, Виктор! Нещо голямо! И именно за това му трябва Анабел!
Реми спря да момент, слушайки приближаващите се стъпки, след което започна отново да шепне, още по-бързо и настойчиво от преди:
- Надявах се, че всичко ще свърши с мен, но още щом Анабел се роди, вече знаех! И трябваше да я скрия! Той не биваше да разбира за нея! Но сгреших в избора си на съюзници! Навярно и това е причината за печата. За да запази всичко от нея за себе си! Той ще я използва така, както използваше мен! Ти трябва да предотвратиш това! Не бива да позволяваш той да стигне до нея! Не всичко е изгубено! Драконите също имат силата да счупят печата!
- Но, Реми... след всичко случло се, как драконите ще искат да помогнат?
Стареца хрипливо си пое дъх и рязко отвърна:
- С това ще трябва да се оправиш сам! Сега трябва да ми опишеш как изглеждат покоите ти, за да мога да те изпратя там преди да е станало твърде късно! Някой трябва да се погрижи за раните ти! Ако сега те излекувам, няма да успея да те пренеса и всичко ще бъде напразно! Затова се моля някой там да е достатъчно силен, за да те закърпи и спаси!
Рейн гледаше Реми и отказваше да повярва на чутото.
- Няма да те изостава! Не и отново! Ела с мен! - трескаво помоли.
- Не мога - вяло поклати глава стареца, вдигайки и двете си ръце, така че Виктор да успее да види татуировките с форма на окови около китките му. - Жигосан съм. Свободен съм да си тръгна и да отида където пожелая, но той винаги ще ме намира. В началото правех опити, но вече нямам сили, а и се уморих. Сега започвай да говориш!
Стъпките вече се чуваха съвсем близо, но Рейн отказваше да проговори.
- Днес, Виктор! В името на всичко свято, говори! Ти си единствената надежда за Анабел! Клетвата, която ми даде те задължава да се върнеш при нея! Говори, мамка му!
И той започна. Описа стените, леглото, пода. Всичко, за което успя да се сети.
Точно преди да го пренесе, Реми се наведе към него. Стисна окуражително рамото му и прошепна:
- Това, вероятно, е последната ни среща, стари приятелю! Искам да знаеш, че не мога да си представя някой по-достоен за сърцето на дъщеря ми! Обичай я! Обичай я силно и заради мен и майка ѝ!
Цветовете се размиха, изтривайки скъпото лице...
Усети как пада върху леглото, пренесен обратно в познатата му стая. От гърдите му се изтръгна нечовешки вик, разбивайки и последните му надежди:
- НЕ-Е-Е-Е!