Властните

35. - Загубено доверие

 - Лейди Анабел Дорренхоу, позволете да ви представя лорд Тирас... Рейн. Моят баща.
 Сякаш времето спря за миг. Думите му се врязаха в съзнанието на Анабел като мълния, разцепваща спокойното небе на един обикновен ден. Тя почувства как кръвта ѝ се смразява. Как всяка частица от тялото ѝ протестира срещу разкритието. Очите ѝ бързо се преместиха към лорд Тирас Рейн, който сега я гледаше с хладно удовлетворение. Шокът и объркването я обгръщаха като тежък воал, задушаващ всяка мисъл и усещане. Не можеше да повярва, че мъжът до нея, този когото бе приела за съюзник, приятел и дори нещо повече, е пазил тази страшна тайна от нея.
Навярно разочарованията натрупани едно след друго само в рамките на няколко минути бяха предела на Анабел. Леденото спокойствие, много подобно на това на Виктор, с което заговори изненада дори самата нея:
 - Значи вие сте небезизвестният Тирас Рейн.
Смехът на възрастния лорд прозвуча безгрижно и неподправено, в пълен контраст със студенината в очите му.
 - А ти си небезизвестната Анабел Дорренхоу! Тази, която аз отчаяно желая!
 - Мен или магията, която притежавам?
 - След като изяснихме желанията и стремежите си, ако нямаш какво повече да добавиш, ние ще си вървим! - намеси се Виктор.
Лорд Тирас продължи да се усмихва.
Виктор и Анабел стояха пред него, като актьори в трагична пиеса, в която съдбите им бяха предварително предопределени.
Виктор със скована стойка и очи, изпълнени с презрение. Държеше ръката на Анабел, сякаш това можеше да я защити от неизбежното.
Анабел от своя страна, чувстваше как думите на Тирас прогарят дупка в гърдите ѝ. Всеки негов жест, всяка усмивка подчертаваше нейната уязвимост и неговото превъзходство. Но тя нямаше да се предаде без борба.
 - Останете, НАСТОЯВАМ! - гласът на Тирас Рейн изплющя като камшик. - Съмнявам се, Анабел някога да е присъствала на бал по случай изгрева на Равилле! В полунощ ще може да се наслади на представлението, а до тогава се възползвайте от танците! О, и Анабел! - той се наведе напред в трона, - сега съм малко зает, но след полунощ двамата с теб ще си поговорим. Много бих искал да науча как точно си счупила печата ми! А сега вървете! Забавлявайте се!
 Виктор, който до сега беше стоял като камък, я побутна благоразумно, но Анабел отказваше да помръдне.
 - Всички тези години в Пансиона! Всичко, което се случи! Всичко ли беше измамна фасада? - гледаше към най-добрата си приятелка. Безмълвно я умоляваше да отрече. Да каже, че е била принудена...
Нейният лорд Рейн местеше очи между Анабел и Касандра. Първоначалното му объркване се замени с разбиране, когато се обърна към баща си:
 - Ето как си получавал информация за нея през годините! Само едно не разбирам - тази жена не притежава магия, не е възможно тя да е сложила печата...
Анабел веднага се досети. Единствените хора, някога били мили с нея в Пансиона бяха Кас и Гелена. Гелена притежаваше магия. Косата ѝ, също като нейната, бе бяла като сняг...
Сърцето ѝ кървеше, но търпеливо зачака да чуе отговора на Касандра.
Бавно, като мъгла, която се вдига, осъзнаваше че всички в които някога беше вярвала безрезервно, бяха само груби лъжци.
Последвалите думи на Касандра разкъсаха и последната нишка от връзката им:
 - Още от първия ти ден там, Гелена дойде при мен и ми каза, че трябва да се сближа с теб. Трябваше да те наблюдавам! Не беше лесна задача - аз вече те мразех до дъното на душата си! Заради теб моите родители бяха убити! Заради теб аз се озовах в Пансиона! Когато майка ти и баща ти почукаха на нашата врата, търсейки убежище с ревящо новородено на ръце, майка ми не можа да устои и ги приюти! Защото имаше добро сърце! Ден след като вие си тръгнахте, в малката ни селска къща нахлуха Техети! И сама можеш да се досетиш какво се случи с родителите ми след като не успяха да им дадат информацията, която търсеха! Те бяха жестоко убити пред очите ми! Убиха ги заради добрината, която направиха! - омразата ѝ се изливаше като лавина, която затрупва всичко по пътя си. - Винаги съм те презирала! Всеки миг, всяка секунда! Поне вече не ми се налага да се преструвам!
 С всяка дума Касандра разкриваше истината като безмилостен екзекутор. Разруши и последните остатъци от надежда. Всяка дума беше като отрова, която проникна дълбоко в душата на Анабел и остави след себе си само болка и опустошение.
 - Касандра, не тук! - рязко я прекъсна Тирас с нетърпящ възражение тон. - Виктор отведи дамата си!
Този път Анабел се подчини безропотно. Желанието ѝ да бъде другаде, където и да е, я изпълни изцяло. Нямаше значение къде я води Рейн. Съзнанието ѝ бе изпразнено от мисли, напълно погълнато от огорчението.
Тя вървеше, водена от Властния, а всъщност потъваше. Потъваше в бездната на обезверението и скръбта. Всяка стъпка беше като пропадане в мрака.
Виктор я държеше здраво, но дори неговата топлина вече не бе в състояние да стопи леда в душата ѝ. Тишината вътре в нея беше смазваща. Пустиня от емоции, в която всеки звук беше заглушен от виковете на разбитите ѝ очаквания.
Анабел потъваше все по-дълбоко, докато светът около нея се разпадаше на хиляди парчета. Ледената прегръдка на загубата и предателството беше непоносима, а тя се чувстваше безсилна да се освободи от нея.
Едва на изхода успя да събере сили да попита:
 - Тръгваме ли си?
 - Да - кратко и рязко отвърна Властния.
Изведнъж някой се прокрадна зад тях:
 - Съжалявам, Рейн. Освен ако не искаш да се простя с прикритието си, ще трябва да останете. Поне до полунощ.
Лорд Рейн тихо изруга. Обърна се към мъжа със злокобните червени очи:
 - Няма ли как да ни измъкнеш незабелязано?
Да ги измъкне?
Анабел не беше сигурна дали е чула правилно. Нима това страховито създание бе... приятел?
Озвучавайки мислите си, попита:
 - Той на вас ли служи?
Устните на лорд Рейн се извиха в лека усмивка, но не той отговори на въпроса ѝ.
 - Аз? Да служа на него? - заговори червеноокия с насмешка в гласа. - Първо, той е твърде праволинеен за вкуса ми! Второ, ако не му дължах услуга едва ли досега щеше да е жив!
 Наблюдавайки ги, изведнъж поведението на Рейн се промени. С пробудени съмнения, той се обърна към младата жена:
 - Анабел, познаваш ли Келнахар?
 - Срещали сме се - не отрече тя.
Властния погледна гневно грамадния мъж, който невинно сви рамене:
 - Не можах да се сдържа!
 - Сигурен ли си, че ще успееш да ни измъкнеш до полунощ? - смени темата Виктор.
 - Да съм сигурен, не съм! За сметка на това ще се постарая. Използвайте времето ползотворно! Все пак това е празненство! - отвърна Келнахар и се смеси с тълпата. За един миг беше изчезнал от поглед.
 - Има ли нещо конкретно, което желаеш да видиш? - прегръщайки я, попита лорд Рейн.
 - Не - Анабел се отдръпна. Ръцете на Властния се отпуснаха около тялото му. - Вече видях всичко, за което дойдох. Дори повече!
Очите ѝ блестяха от сълзите, които отчаяно се опитваше да скрие.
Равнодушно заоглежда гостите. Елфи, джуджета, върколаци, гноми, орки, хора - цялостната палитра на Скавир.
 - Всички изглеждат някак странно... развълнувани - промълви Анабел по-скоро на себе си, без да очаква отговор.
 - Баща ми... винаги е умеел да очарова - печално въздъхна Рейн. - Никой от тук присъстващите не вижда какво всъщност представлява той. Нито какви са намеренията му в действителност.
 - Имайки предвид къде стои, то значи е успял да очарова Алфата на върколаците до краен предел! Трон в балната зала на друг владетел!
 - В същността си, народът не се интересува кой ще го ръководи. Стига този някой да се грижи за поданиците си.
 - Така както вие се грижите за Олдари? Или готовността и лекотата, с която бихте ги пожертвал? Това семейна черта ли е?
 - Стига, Анабел! Не започвай отново! - изръмжа Рейн. - Няма да се оправдавам! Никога не съм искал тази отговорност! Единственото ми намерение беше да те взема от Олдари и да те скрия! Още там бях изигран! Докато разбера какво се случва, кралят и жена му вече бяха избягали!
 - Има ли шанс те да са все още живи? Или ги убихте и предпочетохте да скриете и това от мен? - някак отчуждено се поинтересува Анабел.
 - Не съм ги убивал! Не зная какво се случи с тях! Нито ме интересува! - вглеждайки се напрегнато в очите ѝ, лордът продължи: - Трябва да разбереш, че между мен и тези, които останаха верни на рода Дорренхоу и онези, които се присъединиха към баща ми, има съществена разлика.
 - И каква е тя?
Той въздъхна уморено и се опита да обясни:
 - В същността си ние сме горд народ. Признаваме само правото на по-силния. Тези от нас, които избраха Реми, го избраха заради самия него. Ние знаехме, още тогава, че това е битка, която едва ли ще спечелим. Но ние можем да бъдем съпричастни. Ние разбирахме. Черта чужда на Техетите като цяло. Ако някога попаднеш в ситуация, в която са замесени Техети, не очаквай разбиране от тях. Няма да го получиш. Те ще направят това, което сметнат за свое право. Без значение всичко останало!
Анабел потрепери от тези думи. Единственият Техет способен на съпричастност бе Манира. Не Виктор. Не някой друг. Само Манира.
Рейн беше предал доверието ѝ тази вечер. Нямаше как да не започне отново да се съмнява в него. Колко ли още тайни криеше той?
Вниманието ѝ привлякоха ужасяващи на външен вид същества.
 - Кои са те? - прошепна Анабел несъзнателно. Сякаш можеха да я чуят.
Властният проследи погледа ѝ и мрачно отвърна:
 - Ерксини. Жители на Шарсатай. - рязко сменяйки темата попита: - Ще ми подариш ли един танц?
Анабел отмести очи от гротескните същества и измънка нервно:
 - Съжалявам, не успя да танцувам. Никога досега не съм...
Без да я остави да довърши, Рейн я задърпа към средата на залата. Там вече се бе образувал кръг от танцуващи двойки.
Бавна, приятна мелодия се разнасяше из пространството, изпълнявана от невидим за очите оркестър.
Властния игнорира всичките ѝ мълчаливи протести.
 - Отпусни се! - прошепна в ухото ѝ. - Аз ще те водя.
Взе ръката ѝ и преди да я сложи на рамото си, я целуна галантно. Едната му ръка я прегърна през кръста, а с другата хвана нейната.
 - Имай ми доверие, моля те!
Танцът започна и въпреки първоначалната ѝ нервност, Анабел се отпусна. Виктор я водеше с увереност и лекота, сякаш бе създаден за това.
Музиката, светлините, мърморенето на присъстващите се сливаха в едно. За кратко, младата жена сякаш се откъсна от всичко, което я мъчеше.
Танцът беше бягство. Кратко бягство от реалността, в което времето сякаш спря. За няколко минути тя можеше да забрави за всички тайни и опасности, които я обграждаха. Но дори в тези мигове на привидно спокойствие, в ума ѝ тлееше мисълта за бъдещето и всичко, което то щеше да донесе.
 Зелените му очи я гледаха с неприкрито възхищение, но думите му я върнаха с трясък в реалността:
 - Не мога да отрека, че се наслаждавам на момента, но това не променя факта, че ти пренебрегна единственото нещо, което исках от теб! Очаква ни дълъг разговор, подкрепен с доста обяснения от твоя страна! Само веднъж да се приберем!
Всичко беше изречено тихо, но с някаква невидима заплаха.
 - Обяснения? Искате да кажете, че ще говорим за малката, незначителна подробност относно родословното ви дърво? Подробност, която удобно забравихте да споделите с мен? Този нищожен факт за това кой е баща ви? - не му остана длъжна тя.
 - Точно сега, това няма нищо общо, Анабел! Става дума, че ти наруши заповедта ми!
Анабел отметна глава назад, за да го погледне в очите.
Не можеше да повярва! Заповедта му!?
Нима за Властния бе безразлично, че си бе позволил да скрие нещо от толкова голяма важност? Нима не си даваше сметка какви последствия би имало това? Наистина ли възнамеряваше да го подмине и забрави, приемайки го като незначителен детайл? За това ли не желаеше тя да присъства на бала? За да опази тайната си?
 Тя дори не се ядоса този път - вбеси се!
Едва успя да потисне спонтанната магия, която напираше да изври от нея!
Рейн усети напрежението, но продължи да води танца с безупречна лекота. От него се излъчваха едновременно решителност и разочарование.
 - Намирате за безразлично това, че ме излъгахте нали? Или казано по друг начин - че отново премълчахте истината? - гласът на Анабел бе тих, но остър като кинжал.
Властния се наведе още по-близо, за да не бъдат чути от околните:
 - Анабел, нямаш представа колко сложно всъщност е всичко! Как бих спечелил доверието ти, ако бях започнал с истината за баща си? Не можех да ти кажа всичко наведнъж! Трябваше да те предпазя... - в гласа му се долавяше искрена загриженост, но и безкомпромисност.
Тя се отдръпна леко. Погледът ѝ бе мрачен и изпълнен с огорчение.
 - Да ме предпазиш или просто да ме контролираш? Както всички останали?
Продължаваха да се поклащат в ритъма на танца, но нищо между тях вече не бе същото. Нищо не можеше да прикрие нарастващото напрежение. Стената се издигаше високо между тях. Всяка стъпка, всяко движение бяха като дуели на волята и чувствата им.
 - Поправете ме ако греша, лорд Рейн - започна отново Анабел с безпристрастен тон, - но не съм ли аз вашата кралица? Не съм ли пълноправният владетел, както сам се изразихте? Не мислите ли, че би трябвало не аз, а вие да се подчинявате на моите заповеди?
Знаеше, че удря низко, но вече не я интересуваше. Той нямаше право да се държи с нея по този начин. Нямаше право да я третира като малко дете!
 - Както пожелаете, Ваше Височество! - толкова хладна вежливост лъхаше от думите му! Граничеше с подигравка!
Анабел се разстрои до сълзи. Тя прекъсна танца. Лордът я пусна без възражения.
 - Извинете ме! - глухо изрече момичето и тръгна без да знае конкретно къде. Искаше да скрие мъката си преди тя да стане обществено достояние.
С премрежен поглед, вървеше към арката, колкото се може по-бързо и без да иска се сблъска с някого.
Пред нея стоеше орк с изключителна мускулатура и плашещо, потискащо присъствие. Мощната му фигура беше покрита с белези от битки, а зелената му кожа блестеше на светлината. Остри зъби се открояваха под извитите му в тънка усмивка устни.
 - О, извинете ме! Стреснах ли ви? - като той с тон едновременно подигравателен и заплашителен.
Анабел отстъпи крачка назад.
 - Всичко е наред - отвърна, като се стараеше да запази самообладание.
Оркът я огледа от горе до долу. В тъмните му очи проблеснаха неприлични мисли, а зловещата му усмивка издаваше похот. Тежкото му дишане и напрегнато присъствие правеха атмосферата още по-угнетяваща. Ясно се усещаше надвисналата опасност.
 - Виждате ми се разстроена. Мога да ви помогна... - предложи непознатия.
Анабел рязко поклати глава.
 - Не! Благодаря! Просто трябва да... - тя не довърши изречението.
Промуши се през орка, продължавайки към изхода. Отчаяно търсеше някакво убежище, докато все още усещаше очите на непознатия впити в гърба ѝ.
 Виктор Рейн продължаваше да стои в средата на залата. Наблюдаваше Анабел с израз на болезнено разбиране. Разделяше ги не само разочарованието и гневът, но и нещо много по-дълбоко и трудно за преодоляване - загубеното доверие.