Властните

15. - Печатът

По дяволите! По дяволите! По дяволите!
Какво се случи, мамка му?!
Обзет от ужас той гледаше безжизненото тяло на Анабел. Стискаше я в ръцете си, неспособен да приеме случилото се.
Какво се беше объркало?
За няколко прекалено дълги секунди не успяваше да усети пулса ѝ. Имаше чувството, че ще полудее тук и сега, ако по някакъв начин бе допринесъл за това ѝ състояние.
Какво се случи?
Долови слабия ритъм на сърцето ѝ.
Един удар...
Два...
Три...
Отпусна се на пода все още с Анабел в ръцете си и я залюля в прегръдката си.
Отне му доста време докато възвърне самообладанието си. Тя беше жива! В безсъзнание, но животът все още пулсираше в нея.
Какво се случи?
Рейн видя с очите си как гневът на Анабел се канализира в поток от магия, изпълнен с изключителна елегантност.
Какво се обърка?
Изглеждаше така сякаш нещо пречеше на пълния й потенциал да се разгърне. Какво ли би се случило ако той беше продължил да настоява тя да използва силите си? Дали щетите биха се ограничили само до припадъци или последствията биха било по... Властния дори не смееше да си представи подобно развитие. Отказваше да приеме, че с настояването си едва не я бе убил!
Прокара палец по леко разтворените ѝ устни, припомняйки си сладостното им усещане върху своите. Позволи си да я погали по бузата преди внимателно да я отнесе до канапето. Гледаше спокойното ѝ сега лице и единственото, което искаше бе да продължи да я докосва. Да погали косата ѝ, очите ѝ, изящните ѝ скули. Да държи малката ѝ, крехка ръка в своята. Да бъде щитът, който я предпазва от всичко, от всяка една заплаха в този свят. Във всички светове...
Целувката им беше като порив на вятъра, неочакван и необуздан, но и изпълнен с магия, която промени всичко. За него, това беше най-голямата грешка, но в същото време - най-сладка грешка, която някога бе допускал. Тази грешка обаче, направи отношенията им невъзможни.
Чувстваше се изгубен, безсилен пред силите, които го привличаха към нея, но същевременно готов да се потопи в тази бездна от емоции.
Лорд Рейн се обърна към прозореца, насилвайки се да спре да я гледа, за да успее да се овладее и да събере мислите си. Трябваше по-скоро да намери обяснение за случилото се, преди да загуби себе си завинаги в този безкраен вихър от чувства.
След като се увери, че емоциите му са здраво заключени, без опасност да бъдат разкрити, той тихо изрече:
- Манира!
След по-малко от минута мъжът буквално влетя в стаята.
- Какво се е случило? - очите му обходиха кабинета, спирайки върху Анабел. Прекоси помещението и коленичи до нея. - Виктор? Какво се е случило? - спокойствието му се пропука, издавайки тревогата му.
Непринуденият начин, по който Манира докосваше лицето на Анабел събуди у Властния непознато до сега чувство.
Умопомрачаваща ревност изпълни гърдите му, пречейки му да мисли рационално, повелявайки да му заповяда да махне ръцете си от нея! Да не я докосва! Да изкрещи в лицето му "Тя е моя!"... но нямаше право на това. Тя никога не е била, нито някога щеше да бъде негова...
Затвори очи, но гледката се бе отпечатала в ума му. Заговори с усилие, като се стараеше да звучи безразлично:
- Направи магия. В изблик на гняв, Анабел направи магия и веднага след това изгуби съзнание! Сякаш нещо блокира способностите й.
- Когато ме попита за дете на натурали, което не умее да използва магия, всъщност говореше за Анабел, нали? Не си го видял в книга? - тихо попита другия мъж, без да го поглежда.
- Да. И съжалявам. Исках да съм сигурен преди да споделя... - също толкова тихо отвърна Рейн.
- Разбирам - с разочарование в гласа изрече Манира. - Можеше да ми кажеш, Виктор! Ако беше обяснил, още тогава можех да ти кажа, че Анабел най-вероятно носи печат.
Внезапното осъзнаване свари Властния неподготвен. Печат! Как не се бе сетил! Защо не бе споделил? Разбира се, приятелят му беше прав! Силите ѝ са били блокирани! Някой се беше постарал да превърне Анабел в лесна и уязвима плячка! Вече дори се досещаше кой. Но кога?
- Виктор, - прекъсна потока от мислите му Манира. - Това е забранена магия! Кой би се осмелил?
- Знаеш кой, Манира! Досега, обаче вярвах, че те искат да я убият, защото тя е заплаха за управлението им, но съм грешал! Искат я жива! На тях всъщност не им трябва самата Анабел, а магията й! Печата не може да я нарани, той е по-скоро предпазна мярка! Не искат да изгубят дори частица от силите й, защото я искат цялата за себе си!
- Кога? - възкликна другият мъж. - Това няма как да се е случило преди Пансиона! Тази сграда е единственото неприкосновено за нас място! Кой...?
- Има ли значение? - уморено отвърна Виктор. - Който и да е бил, когато и да се е случило - щетата е нанесена. Единственото, което ни остава е да се опитаме да ѝ помогнем.
Закрачи из кабинета, който изведнъж му се стори твърде тесен, стеснен от дивата безпомощност, която го обгръщаше. И двамата с Манира знаеха, че премахването на печата не бе по силите им. Никой от тях не бе изучавал забранената магия. Навярно и двамата се досещаха кой беше в състояние да наруши Закона, но никой не посмя да изрече името гласно...
- Тук ли ще я оставиш? - попита Манира.
Виктор погледна към Анабел. Ръката й лежеше в тази на приятеля му. С прискърбие се запита дали някога и той би могъл да я докосва така... Въздъхна:
- Не. Смятах да я отнеса в стаята й след като говоря с теб.
- Аз ще го направя!
Без да чака разрешение, Манира внимателно я вдигна и отнесе, докато всичко вътре в Рейн се бунтуваше. За пореден път се обърна към прозореца измъчван от противоречивите чувства, които го разкъсваха. Мислите му се лутаха хаотично, но в същото време идеята започваше да се оформя в главата му като неясна сянка в мъглата.
След сякаш цяла вечност, Манира се върна безшумно и се настани на дивана.
- Какво ще правим? - попита.
- Има само една възможност - вече взел решение отвърна Рейн. - Трябва да говоря с него!
- Виктор! Не можеш! Той ще те убие още преди да успееш да отвориш уста! - възрази приятеля му изпълнен с тревога.
- Има ли някакво значение? Длъжен съм да опитам! Твоята задача ще бъде да се грижиш за нея, поне докато се върна... Ако се върна.
Манира замълча, борейки се с вътрешните си противоречия.
- Но...
Господарят на Властните вдигна ръка, като го накара да замълчи.
- Това е заповед! Темата е изчерпана!
Лорд Талаер се изправи. Накрая, преди да затвори вратата след себе си, попита:
- Кога заминаваш?
- Веднага щом слънцето изгрее.

................

***