Властните

...

В следващите няколко дни лорд Рейн не се появи. Умишлено избягваше Анабел. Между тях започна да се издига стена от неизречени думи и неразрешени чувства.
Но какво можеше да каже Властния? Нямаше оправдание за своя необмислен ход и вината за това го завличаше все по-дълбоко.
Осъзнаваше, че времето за бездействие приключи. Вече два пъти бе допуснал пробив в защитата на Анабел. Сега се налагаше да се изправи пред последствията. Повече не можеше да се крие зад страховете си.
Какво направи? Как можа!
Без значение, че не старееше като хората, той можеше да ѝ бъде баща, по дяволите! Та тя беше дъщерята на най-добрия му приятел! Мъжът с когото беше отраснал и с когото бе делил всичко!
Рейн беше отвратен от себе си. Отвратен от тази своя непростима постъпка. И все пак, един вътрешен глас, дълбоко в него, не спираше да пита: "Ако можеше да върнеш времето, ще съумееш ли да устоиш?"
Вдигна чашата с вино, решен да пие до изглупяване. До момента, в който реалност и илюзия се размият...
Искаше да забрави! Трябваше да забрави, но все по-настойчиво се връщаше към мига, в който тя отвърна на целувката му.
Той знаеше, че тя се страхува от него. Навярно Анабел го мразеше по-силно от всеки друг в Скавир! Виждаше как потреперва всеки път, когато беше близо до нея... И все пак тя отвърна!
Пламъчето на надеждата се разгоря в гърдите му. Заплашваше да се превърне в опустошителен пожар и за двамата, ако не съумее да го изгаси навреме.
Чувствата за вина и желание се бореха за надмощие в него. Той безучастно и безпомощно отпиваше от виното. То горчеше на езика му. Едва ли вече нещо би могло да му се услади след като бе опитал сладостта на устните ѝ...
Продължаваше да пие. Насилваше се да поглъща всяка капка алкохол. Имаше нужда, поне за миг, да изключи съзнанието си. Да затвори очи и да избегне спомена за топлината на тялото ѝ, притиснато в неговото. Мисълта за ръцете ѝ, нежно обвити около врата му, го пронизваше като копие.
Не можеше ли да я обича и пак да изпълни клетвата си? Какво би казал Реми?
- Ако беше жив, навярно би ме убил заради подобни мисли, нали приятелю? - запита празната стая. Гласът му, пропит от безсилие се разнесе в бездната на тишината.
Сигурно това бе наказанието му за провала преди осемнадесет години. Сега му се предоставяше възможност да я вижда всеки ден, с ясното съзнание, че не може да я докосне. Да знае, че никога няма да види топлина в очите ѝ. Само ще усеща ледовете на омразата ѝ.
Но защо да не си позволи да помечтае? Днес. Само днес би могъл да позволи на надеждата да го завладее. Да го опияни също като виното, от което жадно отпиваше.
С подновен ентусиазъм отвори нова бутилка. В ума му се появиха измамни картини - щастливи моменти. Любов. Анабел.
Утре. Утре вече няма да отлага. Ще се срещне с нея. Но днес ще помечтае!
Утре всичко ще бъде както преди...