Властните

13. - Манира Талаер

Анабел се наслаждаваше на отсъствието на лорда. Неговото "ще говорим отново утре" така и не дойде. Тя прекара десет дълги дни закована за леглото. Макар Аласа да се погрижи за раните ѝ с почти професионална сръчност, болката и неудобството пронизваха всеки нейн мускул при най-елементарното движение. За радост, поне се бе разминала с навехнат крак и силно натъртени ребра, нищо счупено. Раната на главата бе малко по-сериозна, но след десет дневната почивка, тя също бе започнала да заздравява.
В мига, в който елфа свали превръзките, Анабел закуцука към градината. Желанието й да напусне имението не бе намаляло, дори напротив. Особено сега, след случилото се с Властния, младата жена не беше сигурна дали иска да научи мотивите за поведението му. Тя беше изплашена и от реакцията на собственото си тяло спрямо него. Чувстваше се отвратена от себе си заради тази своя слабост. Колко бързо бе забравила, че това е мъжът лишил я от детство! Мъжът, който е убил родителите й! Не биваше в никакъв случай да му се доверява!
Единственото, от което се нуждаеше беше план. При следващия опит за бягство не трябваше да действа импулсивно. Но преди това искаше да научи истината за Елая...
Куцайки по стълбите, вътрешно гласче не й даваше мира с въпроса: "Ами ако лорд Рейн всъщност е по-малкото зло от онова, което дебнеше в гората?"

В крайна сметка, той де дяволът, който вече познаваше. Той не я беше наранил нито веднъж, откакто я доведе тук. Поне не и физически.
Анабел не притежаваше магия, не умееше да се защитава, но някак си бе оцеляла за времето през двадесет и четирите си години. Тя вярваше в себе си.
Въпреки убеждението си, че не върши нищо нередно, младото момиче не спираше да се оглежда страхливо. Излезе на площадчето водещо към градината, като не знаеше какво да очаква. Може би всеки момент някой Властен щеше да изкочи и да я замъкне в подземията. Заплахата за заключване от лорд Рейн все още витаеше из въздуха, като я изнервяше. Дали щеше да я затвори, след като се бе възстановила?
Ненатрапчивото присъствие на стражите сега й направи силно впечатление. Тя вече беше виждала всеки един от тях. Възможно ли беше те да са малобройни? Не повече от десет-петнадесет Властни. Как успяваше лорд Рейн с толкова малко хора да управлява цял Олдари? Нима те бяха толкова могъщи, че не им бе необходимо по-голямо присъствие за контрола на цяло едно кралство? Как успяваха да се справят с размириците?
В момента, в който Анабел излезе на поляната край езерото и подложи лицето си на слабото есенно слънце, Елая се втурна запъхтяно към нея:
- Милейди! О, милейди, простете ми! - от очите му се затъркаляха сълзи. - Нямах представа! Не знаех! Толкова се радвам, че сте добре! Простете ми! Простете ми!
Той се хвърли в краката й, хлипайки докато момичето търсеше думи, с които да отвърне:
- Всичко е наред, Елая - успя само да изрече, преди гнома отново да запелтечи.
- Аз съм просто обикновен слуга, милейди! Не знаех! Никой от нас не знаеше, че навън ви дебне опасност! Моля ви, закълнете ми се, че никога повече няма да търсите тази пътека отново! Как ще живея с мисълта, че едва не ви убих в стремежа си да ви спася! Простете ми!
Анабел отвори уста, но още преди да успее да проговори шум от стъпки ги накара да погледнат към една от пътеките. Елая се изправи, бършейки сълзите си. Бързо се поклони на новодошлия и напусна поляната.
- Добър ден, Анабел! Как е кракът ви? - с мек като кадифе глас попита непознатия.
Това бе загадъчния мъж, когото младата жена беше видяла да върви с лорд Рейн. Същият, който й се бе усмихнал топло и добродушно. Имаше нещо смътно познато в тембъра му, сякаш тя го бе чувала и преди. Но къде? Кога?
Той се приближи бавно, като човек, който се старае да не разстрои допълнително вече подплашеното животно. Тя следеше движението му като същевременно разглеждаше чертите му.
Непознатият излъчваше вътрешно спокойствие. Тъмните му вежди бяха изящни и в този момент леко повдигнати с намек за насмешка. Под тях светеха две лешникови, ромбовидни очи. Косата му - късо подстригана имаше цвета на тъмен шоколад. Кожата му беше бледа. Беше висок, почти колкото лорда, но по-изтънчен. Слаб, но същевременно жилав - той също излъчваше сила.
Облечен в син панталон и туника с бродирани по нея странни символи, той не спираше да се усмихва. Бавно, но сигурно намаляваше разстоянието между тях. Усмивката му образуваше ситни бръчици около очите и правилния нос, което правеше лицето му абсолютно добродушно.
Анабел се изправи, опитвайки се да отгатне намеренията му. Дали той я бе последвал до тук, за да провери отново ли се опитва да избяга? Дали зад тази усмивка не се криеше намерението да я хвърли в тъмниците? Не искаше да поема рискове, затова отстъпи няколко крачки назад.
- Моля ви, не се страхувайте от мен! - промълви той. - Да ви нараня по какъвто и да е начин е последното, което бих желал! Просто исках да се запознаем!
Несигурна, Анабел се върна бавно на мястото си, оставяйки го да се настани до нея.
На пръв поглед, мъжът изглеждаше доста млад, вероятно на възрастта на лорд Рейн. Но после тя си спомни, че времето не оставяше следи върху тези същества. Представата, че той би могъл да й е дядо, я развесели.
Внезапно фрагмент от миналото проблесна пред очите ѝ.
- Аз ви познавам! - възкликна, преди да осъзнае, че е изрекла мислите си на глас.
Той бе мъжът с приятния за слуха тембър, който пръв бе заговорил в онзи съдбоносен ден!
Потвърждавайки думите й, той заговори:
- От последния път, в който ви видях смея да твърдя, че сте се превърнала в една красива млада дама, Анабел!
Изглеждаше ѝ направо комично някой като нея да бъде наречен "красив" от някой като него! Та този мъж и цялата му раса бяха олицетворение на съвършенството! Останала без думи, Анабел се чудеше какво да каже, но изглежда Властния не очакваше отговор, защото продължи:
- Казвам се Манира Талаер. Навярно ще прозвучи странно, но бих желал да бъда ваш приятел!
Веждите ѝ подскочиха нагоре след изказването му. Тя не успя да сдържи язвителния отговор, изплъзнал се от устата й:
- О, това трябва да е някакъв код! Или просто така се наричат пазачите по вашия край? "Приятел", който винаги е наблизо, на една ръка разстояние, за да те побутне към килията, в мига в който се отклониш от пътя?!
Дори и да иска Анабел не беше в състояние да се държи учтиво. Манира, подобно господаря си, успя да я докара до ръба на раздразнение още с първото си изречение!
Спокойното му изражение остана непроменено въпреки иронията ѝ:
- Уверявам ви, в нашия край думата "приятел" има същото значение като в Олдари. Зная, че сте объркана и отчаяно търсите отговори. Аз мога да ви помогна поне с част от загадката. Животът ви е в опасност, Анабел, и всички ние, всички в това имение, сме тук за да ви защитим!
След всяка следваща изречена дума, младата жена се убеждаваше, че външната красота на Властните бе компенсация за нещо. Нещо като липсата на здравия им разум! Диалозите с тях ставаха все по-безмислени!
- Нека обобщим - започна тя, вдигайки един пръст във въздуха. - Първо: родителите ми не са ми родители! - втори пръст последва първия. - Вие се оказвате спасителите на младата девойка, а не насилниците, които я държат тук против волята ѝ!
Думите ѝ се носеха във въздуха като стрели, пронизвайки пространството с острия си тон. Да, тя беше благодарна на лорд Рейн, задето два пъти беше спасил живота й, но в крайна сметка никога не го беше молила за това! Знанието, че му дължи толкова много я караше да го мрази дори повече!
Тогава защо отвърна на целувката му?
Този въпрос я изпълни с раздразнение и самосъжаление. Защо си позволи да се поддаде на това чувство, когато в дъното на душата си знаеше, че не трябва да го прави? Яда и разочарованието оставиха у нея горчив привкус, който не можеше да отмие. Сега, ядосана не само на него, но и на себе си, продължи:
- И трето! Вашият господар! Лорд Рейн и неговите налудничави идеи за магии! С лъжите му! Със смесените сигнали! С това отвратително студено отношение, което дори не зная с какво съм заслужила! Простете ми, лорд Талаер, но приятелството което ми предлагате ми изглежда измислено!
Нуждаеше се от отговори на загадката пред себе си. Лорд Рейн с неговите тайни и неясни мотиви и лорд Талаер със своето измамно приятелство изглеждаха като фигури във велика игра, в която тя беше марионетка. Все още се чудеше дали нейният живот не беше просто част от тяхната забава или имаше нещо по-голямо, скрито зад кулисите на този театър на абсурда.
Докато Анабел дишаше тежко и ядно гледаше Властния, той стоеше тихо пред нея, очевидно обмисляйки отговора си.
- Познавам лорд Рейн отдавна, през целия си живот - започна той накрая, докато внимателно подбираше думите си. - Той не винаги е бил такъв. Промениха го определени събития от миналото. Но казвайки ви това, в никакъв случай не се опитвам да го оправдая пред вас! Вие, Анабел, трябва да откриете истината сама. Ако от това ще ви олекне, за мен самият понякога представлява трудност да го разбера, но въпреки всичко бих дал живота си за него без колебание! Моля ви за търпение! Всичко ще ви се изясни. Просто му дайте шанс да ви обясни. Изслушайте го преди да го съдите!
- Обяснете ми вие! Какво толкова сложно може да има? - раздразнено го прекъсна младата жена. - Започнете с причината, поради която ме държите тук! Какво искате от мен?
Властният се опита да продължи, като я хвана за ръката. Тя инстинктивно се отдръпна, но вълната от спокойствие, която я заля, я накара да се отпусне на мястото си.
- Разбери, Анабел - продължи Манира сякаш не го беше прекъснала. - На лорд Рейн също не му е лесно. Измина доста време откакто е общувал с някого като с равен. За него всичко това е точно толкова трудно, колкото и за теб! Той трябва отново да се научи на всичко онова, което твърде старателно се е постарал да забрави. Но само той е в състояние да даде отговор на всичките ти въпроси! Аз, от своя страна, винаги ще бъда тук ако имаш нужда от приятел. Някой с когото да поговориш. Обещавам никога да не те съдя прибързано!
Той премести ръката си над все още наболяващия я глезен. Анабел наблюдаваше движението му с недоверие. Дали не се канеше да го счупи, за по-сигурно? Така тя никога нямаше да успее да стигне по-далеч от леглото си, в случай че реши да избяга отново. Въпреки думите му, голяма част от нея все още очакваше да я захвърлят в подземията.
Манира не я докосна, но секунди по-късно и малкото болка, която усещаше, изчезна! Цялото ѝ тяло се отпусна. Напълно здраво. Излекувано!
Защо лорд Рейн не я бе изцелил още в същата нощ? Беше повече от ясно, че това е във възможностите му, но въпреки всичко той не го направи. Нима това беше някакъв вид наказание? Тази мисъл разпали яда й отново. С какво право Той ще я наказва!?
- Благодаря! - измънка, опитвайки се да скрие раздразнението си.
Лорд Талаер се изправи, подавайки ѝ ръка. Макар вече да нямаше нужда от помощ, тя все пак я пое.
Чувството на спокойствие отново я заля. Магия ли използваше Манира върху нея или просто самия му допир я успокояваше?
- Мисля, че изпуснахме официалното време за закуска. Нека ви покажа къде са кухните. Гномите все ще са скатали нещо за хапване! - смигна ѝ той като вървеше бавно, съобразявайки се с нейното темпо.
Анабел не искаше да признае, но до известна степен харесваше този Властен. Вървеше до него и реши да си позволи да се наслади на вътрешния мир, който й подари присъствието му. В този момент беше готова да се съгласи с всяка една от налудничавите им идеи. Или може би, просто вече беше изморена да спори? На този етап й се виждаше разумно да изчака. Да се въоръжи с малко търпение, както я бе помолил Манира. Търпение, за което се надяваше, че ще я отведе до така желаните отговори.
Освен това, в момента й бе някак лесно да си втълпи, че тази целувка не означаваше нищо за нея. Страничен ефект от адреналина натрупан в гората!
При спомена сърцето ѝ заблъска в гърдите, а в главата ѝ се образува лабиринт от неспокойни мисли. Имаше и смесица от емоции - от вълнение до странно чувство на разочарование. Анабел ясно си спомняше как в момента на целувката въздухът около тях сякаш беше изпълнен с електрически заряд, докато сега го усещаше празен и безжизнен...
Ако тази целувка наистина не означаваше нищо за нея, защо тогава вътрешно се надяваше този момент да се повтори?