Властните

10. - Елая

Дните се превърнаха в седмици. Между Анабел и лорд Рейн се изгради странна рутина, преливаща със закуски, обеди и понякога вечери. Всичко това обвито в пълно мълчание.
В ума на Анабел все още витаеше мисълта, че някой през онази тъмна нощ я бе пренесъл от ваната. Бузите ѝ все още пламваха при спомена, когато си представяше непознатата прегръдка, в която се бе сгушила.
Наложи се да се примири и с гардероба. Дилемата ѝ бързо бе решена тъй като избора, пред който бе изправена беше дрехите в него или нищо. Униформата ѝ от Пансиона мистериозно бе изчезнала още онази нощ.
Докато разресваше косата си, подготвяйки се за поредната безмълвна закуска, на вратата се почука.
Без да чака, Аласа влетя в стаята като буреносен облак. Буташе пред себе си маса на колелца.
- Това измамно чувство на уединение! - възкликна Анабел. - Защо въобще си правиш труда да чукаш?
- Закуската ви, - започна елфа делово, като игнорира забележката на момичето. - Предобедът ви е свободен, можете да правите каквото пожелаете. В ранния следобед бъдете в стаята си. Ще дойда да ви придружа.
Това беше нещо ново.
Анабел изпита детинско желание да се подразни с елфа:
- Какво е било толкова важно, та лорд Рейн да отмени нашите неизменни, наситени с емоция, мълчаливи срещи? Покрусена съм! - тя закри лицето си с ръце в престорени ридания. След кратък изпепеляващ поглед от „надзирателката", допълни: - Каквото пожелая?
- В границите на допустимото - ледено отвърна тя.
- Възможно ли е да посетя градината? Тя попада ли в тези граници?
Макар да бяха изминали няколко седмици, Анабел не се беше отказала от идеята за бягство. До този момент, обаче не беше имала възможността свободно да се разходи из имението. Аласа неизменно присъстваше на всяко нейно напускане на стаята. Като сянка. Сега ѝ се отдаваше възможност, която младата жена не възнамеряваше да изпусне.
Елфа демонстративно запази мълчание. Наблюдаваше с явно задоволство нетърпението, с което Анабел очакваше отговора й.
- Следвайте коридора и слезте по стълбите до най-долния етаж. Там ще излезете в предверие, което ще ви отведе в градината - сухо изрече тя.
- Благодаря!
Аласа ѝ хвърли един последен хладен поглед преди да се оттегли.
Неспособна да се наслади на храната от бързане, Анабел излапа закуската си за няколко минути. Не спираше да се чуди, обаче, дали с всички свои затворници Властните се държаха така великодушно или тя бе изключение?
Стриктно последва указанията на елфа и не след дълго се озова на площадчето, което винаги бе виждала само през прозореца на стаята си.
Измамното усещане за свобода я завладя. Почти достижима. Толкова дълго бленувана... Вдишваше цветния аромат, който изпълваше въздуха. Превръщаше градината в едно магично място, където времето се забравяше и душата се освобождаваше от оковите на затворничеството. Колкото и да бе странно, точно в този момент ѝ бе приятно.
Разбира се, косъмчетата на врата ѝ се изправиха, когато чувството, че някой я наблюдава, помрачи веселото ѝ настроение.
Обърна се, само за да види двамата Властни. Те вървяха в нейната посока. Единият бе лорд Рейн. Разговаряше с мъж, когото Анабел не беше виждала до сега.
Непознатият направи крачка напред с лека грация. С ръце зад гърба, той кимаше отривисто на лорда. Усмихна се, щом забеляза Анабел. Хвана я напълно неподготвена. Неговата усмивка беше като златен слънчев лъч, пробиващ през облаците. Лъч, който сякаш погали замръзналото на мястото си момиче. Обзе я невероятно чувство за тотална загуба на самоконтрол. Наблюдаваше непознатия, който оставяше следа от енигматичност и очарование.
Изгубил вниманието на събеседника си, лорд Рейн раздразнено започна да търси причината за неговото разсейване. Щом погледа му се спря върху Анабел изражението му придоби заплашителна интензивност. Зловеща сянка премина през изумрудените му очи. След мигове на напрежение, Властния рязко зави, следван плътно от придружителя си, като сякаш носеше със себе си тежестта на неизмеримата си сила и властолюбие. Другият мъж го последва, но не и преди да се усмихне за последно. В медните му очи се появи ярък отблясък на загадъчно добродушие.
Непознатият бе красив почти колкото господаря си. Стига лордът наистина да беше негов господар. Анабел не беше наясно каква е йерархията на това място, но досега всичко сочеше, че абсолютната власт тук е в ръцете на Рейн.
Напрежението осезаемо намаля. Тя изпусна дъха, който несъзнателно бе задържала.
Така ѝ се искаше днес, поне за миг, да забрави къде се намира! Представяше си, че в градината ще успее да размие неясните очертания на този затвор. Поне за момент да потисне тревожните мисли. Да се остави на аромата на цветята и нежността на зелените клонки да я омаят. А може би, дори и да намери път за бягство.
Едва направи първата решителна крачка, когато пискливо гласче я накара да спре и да се обърне отново:
- Лейди Анабел! Толкова се радвам, че най-накрая ви срещнах!
Объркана, Анабел затърси кой бе изрекъл тези думи, когато:
- Тук долу!
Малко над половин метър от земята стоеше същият онзи гном, който ѝ бе помахал през прозореца в първия ден. От страх да не би да го е обидила с нетактичното си отношение, тя побърза да каже:
- Извинете ме за грубостта, че не ви видях веднага! Не целях да ви обидя!
- Няма нищо, милейди, свикнал съм! - намигна той. - Народът ми се слави с далеч по-важни неща от ръста!
Дребното човече се засмя или по-скоро четината, която покриваше почти цялото му лице се повдигна. Покрай светлите му очи се появиха бръчици, като на добродушен старец.
- Казвам се Елая! - произнесе той, покланяйки се ниско.
Този неочакван жест на учтивост накара Анабел да се почувства неудобно. Беше изминало твърде много време, откакто някой ѝ се бе кланял за последно.
Гласът му, писклив и весел, веднага ѝ допадна. В себе си тя го определи като харизматичен. Сравнен с Аласа, която излъчваше студ и дистанция, Елая беше като глътка свеж въздух сред отровни изпарения, разпространяващи се из цялата сграда.
Направи ѝ впечатление колко спретнато беше облечен. Ушитият му по поръчка костюм сякаш беше неразделна част от него. Платът му блестеше под лъчите на есенното слънце, като разкриваше изящната му изработка и изтънчен вкус.
- Към градината ли сте се запътили, милейди? Ще имате ли нещо против ако повървя с вас? - попита, а очите му засияха от нетърпение.
- Всяка компания, различна от тази на Аласа или лорд Рейн, е добре дошла! - отвърна Анабел.
- Напълно ви разбирам по отношение на Аласа! - енергично закима гнома. - Старата вещица си е плашеща! Не зная защо назначиха нея за ваша икономка! Моята Мия би се справила хиляди пъти по-добре, но тя е твърде ценна за кухнята! Няма по-добър готвач от Мия в цял Олдари! Колкото до лорд Рейн, - вече по-тихо и не толкова ентусиазирано продължи Елая - с него просто се свиква. Не взимайте присърце думите му. Те просто са си такива.
- Кои? Властните ли?
- Да, милейди.
Анабел изпита леко задоволство. Бе открила съмишленик в антипатията си към елфа. Относно Властния, реши да не задълбава мислите си върху него и думите на гнома, защото това би помрачило деня ѝ мигновено.
Двамата мълчаливо навлязоха в градината. Всяка крачка бе като стъпка в свят на вълшебство и тайни. Зеленината се разстилаше пред нея като мека завеса. Разкриваше път към непознати кътчета. Пътеките се преплитаха измежду високите дървета, преминавайки през клумби от цветя, чиято красота поглъщаше сетивата ѝ. Потапяше я в океан от цветове и аромати.
Имаше кокичета, лилиуми, невен и зюмбюли! Лалета в жълти и оранжеви багри! Махагоново червени рудбекии, нарциси и рози! И още толкова много, които Анабел не познаваше! Най-многобройни, обаче, бяха виолетовите теменужки.
Елая посочи към тях с усмивка, която отразяваше неговото възхищение.
- Вижте, милейди! Не са ли красиви? Точно като цвета на очите ви! Макар, разбира се, да бледнеят пред вас!
Засрамена от неочаквания комплимент, тя побърза да смени темата с въпрос:
- Колко е голяма градината? Цялата сграда ли обикаля?
- Не съм сигурен, милейди. Никой, освен може би лорд Рейн, не знае в действителност. Тя е омагьосана! Направена е така, че от която и част на имението да погледнете, винаги ще я виждате.
Сега вече Анабел успя да си обясни този странен феномен.
Магия! Разбира се! Как не се бе сетила по-рано! Колко ли още места тук бяха омагьосани?
- Елате, нека ви покажа езерото! - изведнъж се оживи гнома като я хвана за ръка и я поведе още по-навътре в цветния лабиринт.
Младото момиче го следваше. Любопитството ѝ бе събудено.
Докато вървяха, дребното човече не спираше да бърбори, а тя го слушаше с удоволствие. Той разказваше предимно за времето преди да започне да служи на Властните.
Животът бил жесток към него. Оставил го сирак твърде рано. Когато пораснал достатъчно, напуснал тунелите на Гнатлон. Започнал да обикаля останалите кралства. Служел като чирак на заможни семейства. Бил момче за всичко, но поне успявал да припечелва дребни суми, за да може да оцелява. След време срещнал жена си. Гласът му се изпълваше с нежност щом заговореше за нея.
Родил им се син... но съдбата им го отнела. Когато се разболял, те не успели да съберат необходимата сума, която искали маговете лечители. С мъка наблюдавали как живота напуска сина им и нямало кой да им помогне... С течение на времето, когато Властните се появили, им провървяло да си намерят работа тук. От тогава не били напускали Олдари. Лорд Рейн се оказал особено щедър към тях...
Растенията отстъпиха пред поляна. Лекият ветрец браздеше повърхността на кристално чистата вода на малко езеро. Риби плуваха необезпокоявани. Езерото беше като малък оазис сред огромната градина. Около брега бяха разпръснати няколко пейки, украсени с арки от цветя. Мястото изглеждаше като извадено от приказка. Като вълшебно симфонично изпълнение.
Настаниха се на една от пейките. Елая внезапно помръкна. Лицето му придоби замислено изражение.
Промяната в настроението му озадачи Анабел, но тя реши да не настоява за причината. Вместо това предпочете да се потопи в атмосферата на този мистичен кът от природата.
След няколко минути гномът сам наруши мълчанието. Гласът му звучеше напрегнато:
- Лейди Анабел, това което съм на път да ви кажа може да ми коства главата, но сърцето ми се къса, като виждам колко сте нещастна! Така ми се иска да ви помогна, да облекча товара ви!
Анабел не знаеше какво да отговори. Не искаше да излага гнома на опасност. Ако обаче, това, което възнамеряваше да ѝ каже, бе път към свободата, то тя беше готова да поеме всички рискове.
Погледна напрегнато към него. Беше ли искрен?
Една част от нея подозираше, че това е хитър ход от страна на Властния. Дали той не си играеше с нея, използвайки Елая за прикритие? Дали не искаше да разбере до къде е готова да стигне в името на свободата си? Защо иначе днес ще отлага срещата си с нея? Не бяха ли твърде много съвпаденията?
- Знаете ли, - започна отново Елая с лека доза тайнственост в гласа. Думите му се превърнаха в мек шепот, подет от вятъра. - Вечер градината е дори по-красива! На лунна светлина всичко изглежда феерично! От другата страна на езерото има тясна пътека. Ако я последвате, тя ще ви изведе до външните стени. Заслужава си човек да види вековната гора отвъд! Старите дървета, макар и повечето от тях изгнили заради войната, все още са величествена гледка!
Думите му се разнесоха като магически призив, който проникна в сърцето и ума на Анабел. Наистина ли бе възможно?
С усмивка, която разкриваше нищо повече от загадъчност, Елая скочи от пейката:
- Времето прекарано с вас е отлетяло неусетно, милейди! Колкото и да ми е приятна вашата компания се налага да вървя! - той поклати сериозно глава. - Аз съм един от личните икономи на лорд Рейн, а той никак не обича да закъснявам!
Докато наблюдаваше малкото човече, което припкаше с късите си крачета, Анабел трескаво обмисляше думите му. Съмненията ѝ в истинността им нараснаха тройно.
Личен иконом на Властния?
Въпреки това, поради липсата на друга алтернатива, тя знаеше, че ако не днес, то съвсем скоро, поне щеше да опита да намери тази тайнствена пътека.
Младата жена се загледа в играта на рибките, плуващи свободно в езерото. Свободни души в неизведната пространствена синева на малкото езерце. На този фон и нейните собствени мисли сякаш се размиваха във въпросите за смисъла на свободата. Съзерцаваше техният лек, плувен танц и сърцето ѝ се късаше. Знаеше, че за рибите свободата е нещо само подразбиращо се, неприкосновено. Те не знаеха, че някъде там има необятен океан. Но тя - затворена в плен на оковите се бореше с вътрешни дилеми:
Кое е по-тежко? Да не познаваш свободата или да ти бъде отнета, след като веднъж си я вкусил?