Властните

37. - Догадки

 Когато се върна в имението, лорд Рейн не я потърси. Беше твърде ядосан. Побеснял.
Ако Келнахар не бе споделил за участието си в изчезването на Анабел, Рейн навярно би започнал масово клане точно там, в средата на залата! Мистериозното ѝ изпаряване почти го беше докарало до нервен срив! В един момент беше там, а в следващия... Ако Тирас я беше пленил...
Знаеше, че ако сега отиде при нея, би изрекъл и направил неща, за които със сигурност щеше да съжалява на сутринта.
Преоблече се като се опитваше да овладее урагана от усещания в себе си, но без успех. Яростта и отчаянието се биеха в душата му като диви зверове. Имаше нужда от нещо, с което да притъпи болката и да заглуши гнева.
С тежки стъпки се отправи към кабинета си.
Манира вече го очакваше с чаша вино в ръка. Лицето му изразяваше едва прикрита загриженост:
 - Как мина? - предпазливо се поинтересува той. Напълни друга чаша и я подаде на Виктор.
Рейн глътна виното на един дъх и едва след това на свой ред попита:
 - Защо? От всичко, на което можеше да я научиш, защо я научи именно да се пренася? Това правехте през тези няколко седмици, нали?
Манира кимна. Облегна се назад в дивана и непоколебимо отвърна:
 - Защото тя е моята кралица! И аз уважавам правото ѝ на избор!
Думите му бяха като плесница в лицето на Рейн. И все пак Манира беше прав. Колкото и да му се искаше да отрече, той бе пренебрегнал желанията на Анабел в името на собствената ѝ безопасност. Най-страшното беше, че би го направил отново. Всеки път.
В гърдите му се навдигнаха противоречиви чувства на вина примесена с гняв, но сега в присъствието на стария си приятел, той трябваше да признае истината. Генерал Талаер беше успял да удари там, където болеше най-много.
Напълвайки чашата си отново, Виктор вдигна тост към Манира. Призна победата му.
 - Какво според теб търсеха Ерксините на бала? - смени въпроса, изоставяйки мъчителната и за двама им тема.
Позата на другия мъж мигновено се напрегна. Той изправи рамене и пред Рейн вече стоеше разсъдливия и проницателен генерал.
 - Ерксини? - повтори като ехо. - Те не биха дошли в Скавир без конкретна причина. Забеляза ли нещо необичайно, докато бяхте там?
 - Цялата нощ беше необичайна! Тирас стоеше на трон, а домакинът и владетел на Брагус'дум сновеше сред гостите като добре дресирана хрътка! Многобройните високопоставени личности също бяха обезпокоителна гледка. Някъде към полунощ един по един започнаха да се изтеглят. Предполагам, че баща ми е провел индивидуални срещи с всеки от тях!
 - Преговори? - въпросително отвърна Манира. - Като се замислиш, това е идеалното време за преговори! Всички важни особи на едно място. Балът е бил чудесна причина и прикритие да събере последователи.
 - Но с каква цел? - намръщи се Виктор. - Какво би могъл да предложи на Ерксините, за да ги накара да дойдат? Скавир е просто малко петно на картата, сравнен с необятните територии на Шарсатай.
 - Възможно е да има нещо, което не знаем. Някаква нова заплаха за нас и потенциална алтернатива за тях. Жалко е, че нямаме доверено лице в обкръжението на Тирас.
Рейн поклати глава:
 - Онова, което знаем със сигурност е, че ако Ерксините са замесени, това не предвещава нищо добро!
Мълчанието се проточи. Двамата потънаха в размисъл. Опитваха се да разплетат сложния план на Тирас.
 - Драконите! - Рейн трескаво започна да крачи из кабинета. Мъчеше се да облече в думи хаотичните мисли, които препускаха през главата му. - Знаем, че драконите са по-силни от нас! Баща ми се нуждае от армия! Огромна и могъща армия, която да поведе срещу летописците! Кой би бил по-добър избор от Ерксините?
 - За тази цел той трябва да им е предложил нещо наистина значимо. Но какво? - въпросът на генерала увисна във въздуха.
 - Келнахар! - каза Виктор и зачака. Манира го изгледа озадачено.
Рейн ясно осъзнаваше, че нарушава правилата на сътрудничеството си с демона. Никой от Техетите на биваше да разбира за тяхното познанство. Сега, обаче, нямаше друг избор.
Черният портал се отвори в средата на стаята. Доказвайки себе си, Манира дори не трепна при появата на грамадния мъж, минал през него.
 - Рейн! Трогнат съм! Нима вече съм в най-близкият ти кръг от познати? Каниш ме в дома си... - думите му секнаха, щом погледът му падна върху генерала. - Рейн! - вече ядосано изрева Келнахар. - Знаеш повече от добре, че нашите срещи са от интимен характер! Те не включват трети лица! Нима си толкова глупав?
 - Седни, Келнахар - уморено отвърна Виктор. - Разполагай се.
Демонът обиколи стаята, като не сваляше очи от Манира, който се бе изправил и го наблюдаваше напрегнато. Най-накрая седна в едно от канапетата. Грабна бутилката с вино, помириса я и отпи директно от нея.
 - Манира, нека ти представя Келнахар. Келнахар - Манира.
Двамата се измериха с поглед като дебнещи се взаимно хищници. Всеки кимна отсечено, признавайки присъствието на другия. След това, два чифта очи се насочиха към Рейн, очаквайки обяснение.
 - Манира е най-добрият ми приятел и стратег, когото познавам. Имам нужда от него толкова, колкото се нуждая и от теб в този конкретен момент, Келнахар.
Демонът прекалено бързо се досети за причината за събирането. Изпревари неизречения все още въпрос:
 - Заради вас двамата с Анабел изгубих "престижното" си място в охраната. След като използвах портал Тирас бързо се досети кой съм всъщност. Сега той и вярната му хрътка Хадиан, желаят главата ми на поднос. Дори не са претенциозни, може и да не е сребърен! Не зная защо Ерксините бяха там тази вечер.
 - Ние имаме теория - поде Рейн, - но ми е нужно потвърждение. Кажи ми, Ерксините скоро мобилизирали ли са армиите си в Шарсатай?
Келнахар замислено се почеса по брадичката:
 - Не че съм ходил скоро там, но през последните няколко години в Шарсатай е доста тихо. Каква е теорията ти?
Виктор го гледаше втренчено, сякаш се опитваше да разчете някакъв скрит смисъл в думите му. Интензивността на ситуацията беше осезаема. Всеки жест, всяко слабо движение натоварено с неуловимо напрежение.
 - Значи сте от Шарсатай? - макар да знаеше отговора, попита Манира, включвайки се в разговора.
Демона кимна, но не благоволи да уточни. Това по никакъв начин не попречи на генерала да продължи да развива теорията си:
 - Странно е, че аз не мога да усетя магическа енергия във вас. Ако не бяха очите дори бих сметнал, че вие не притежавате никаква сила. Завидни умения, несъмнено! Но и присъщи единствено на един определен род в Хербер. Значи - демон.
 - Да стана ли на крака, когато ти ръкопляскам за откритието, или и в седнало положение овациите ще свършат работа? - кисело отвърна Келнахар, след което се обърна към Рейн: - От къде всъщност го изкопа тоя?
Виктор леко се засмя, като се опитваше да разсее напрежението. За пореден път, обаче, се удиви на проницателността на Манира.
 - Да речем, че Ерксините са притихнали в рамките на няколко години - незасегнат от язвителността на демона, продължи Талаер. - Това може да означава, че са се готвили за нещо. Лорд Келнахар, как бихте реагирали вие, ако сега ви кажа, че според нас Ерксините са в съюз с Тирас с цел удар срещу Драконите?
Демона се извъртя с цяло тяло към Властния. Дари го с пълното си внимание.
Няколко мига го гледа мълчаливо, като очакваше той да се засмее на изречената шега. Това, за жалост, не се случи.
 - Наясно сте, че в Шарсатай драконите са безсилни, нали? - те кимнаха в синхрон. - А знаете ли защо?
 - Чувал съм истории - замислено отвърна Рейн, - но нито една не ми се струва достоверна.
 - Историята е неясна - започна да разказва демона, - поне части от нея. Това, което се знае със сигурност е, че преди хиляди години Ерксините успели да пленят дракон. Те дълго и упорито го изучавали, преди да го разфасоват, за да разберат всичко за него - отвътре и отвън. Нещо, обаче се случило. Някой помогнал на дракона. Измъкнал го броени дни преди смъртта му. Все пак Ерксините успели да извлекат достатъчно знания. Така и защитиха Шарсатай. Никой дракон няма и капка сила там. Сега са по-скоро прекомерно големи прелитащи мухи. Дразнещи, но безобидни. Като цяло те вече дори не дръзват да се появят в Шарсатай.
 - Казваш, че Ерксините не са успели да научат всичко, което са искали? - попита Рейн.
 - Не. Не са могли да завършат проучването си. Не вярвам, обаче, да са се отказали от идеята.
 - Ако Тирас им е обещал драконите - поде Манира, - това само по себе си е изкушение за тях!
Келнахар се изправи:
 - Още по-неприятно е, че предвид чутото ще ми се наложи да посетя досадното място, на което никак не ми се ходи! Но тъй като вече съм безработен...
Рейн кимна. Разбираше, че демона също има свои отговорности, за които трябваше да се погрижи.
 - Уволнението ми от Тирас от друга страна ми дава свободата по-често да ви посещавам. Вас не толкова, но пък прекрасната Анабел...
Думите му оказаха моментален ефект върху двамата Властни. Те си размениха пълни с изненада погледи, докато Келнахар избухна в гръмогласен смях:
 - За Рейн вече зная, но дори не подозирах, че тя е успяла да завърти главите и на двама ви! Това ще бъде повече от интересно за гледане! А сега, приемете скромните ми извинения, но трябва да се прибера... вкъщи!
Черният портал се издигна и демонът потъна в него.
 - Кажи ми, Виктор, какво в името на боговете те свързва с наследника на Хербер? - попита Манира в мига, в който останаха сами.
 - Как разбра? - уморено се поинтересува Рейн.
Талаер сви рамене:
 - Усещам заплашителната му аура, но това е всичко. Пълната липса на каквато и да е магическа енергия се наблюдава само сред най-древния род на демоните. Или по-конкретно кралското семейство. Може и да бяхме затворени за векове, но поне имахме книги. Използвах времето си пълноценно.
За момент, Виктор се поколеба. В крайна сметка, обаче, реши да сподели историята с приятеля си:
 - Преди около десет години, все още изпитвах интерес към всичко извън Аласар. В онзи ден дори се реших да отида в Шарсатай. Тогава станах свидетел на нещо изключително. Бях сам и трябваше да внимавам, затова веднага щом чух виковете се скрих в сенките на една горичка. Покрай мен мина демон, в цялата си страховита бойна форма, и младо човешко момиче. Яростна тълпа освирепели демони бяха по петите им. Сърцето ми се сви от подозрението, че става дума за забранена любовна история. Това ми върна назад във времето. Напомни ми за Реми и Сиана...
Рейн замълча за миг, като допусна тежестта на спомените да прелее през него. С тих, но решителен глас продължи:
 - Намесих се, защото не можех да остана безучастен. Не бях сигурен кого всъщност се опитвах да спася. Беглецът ме молеше да я скрия, докато се върне за нея. Предполагам, че той тръгна обратно да търси отмъщение.
 - Къде я отведе? - продължи с въпросите Манира.
 - У дома - кратко отговори Рейн. - Аласар ми се стори като най-безопасното място тогава. Мислех, че съм я спасил. Че съм ѝ дал някакъв шанс. Постарах се да ѝ осигуря всичко необходимо, докато чакаше завръщането на Келнахар. Той, обаче, не я потърси близо година. Когато все пак един ден се появи, го заведох в Аласар... Само, за да открием, че тя се беше самоубила едва няколко часа преди появата ни... Кръвта ѝ още не беше засъхнала... Не зная каква беше причината за решението ѝ, но не мога да спра да си задавам въпроса "Защо?". Келнахар не издаде чувствата си открито, но аз разбрах, че случилото се го прекърши. Той никога не каза каква беше тя за него. Нито защо бягаха в онзи ден. И никога повече не заговори за нея... Лека нощ, Манира - уморено завърши разказа си Рейн, най-сетне отправяйки се към спалнята си.
Сънят, обаче, не идваше. Колкото и да се опитваше да се измъкне, мислите му не спираха да го отвеждат към Анабел. Към танца, който тя му подари. Все още усещаше докосването ѝ. Ароматът на косата ѝ. Топлината на тялото ѝ. И после... Болката в очите ѝ от предателството му. Нараненото ѝ изражение, което сякаш разкъсваше сърцето му на хиляди парчета.
Никога преди не му беше липсвало вниманието на противоположния пол. Беше имал достатъчно жени през живота си, но никоя от тях не беше успяла да предизвика нещо повече от мимолетно привличане. Нямаше го този трепет в гърдите, това сладко-горчиво усещане, което само Анабел можеше да събуди. Досега не се беше интересувал дали ще нарани някого.
С нея, обаче, всичко беше различно. Ново. Всеки миг, прекаран с Анабел беше изпълнен със страх - страх да не я загуби, да не я нарани несъзнателно.
Всяка нейна усмивка беше като слънчев лъч в живота му. Всяка сълза - като кинжал, пронизващ изтерзаната му душа.
Не знаеше защо бе скрил от нея истината за баща си. Може би се страхуваше, че Анабел никога няма да го допусне до себе си, ако узнае кой всъщност е той. Искаше тя да види него, истинският Виктор Рейн, а не сянката на мъжа, който бе опропастил целия ѝ живот. Ала в крайна сметка я отблъсна, вместо да я задържи.
Знаеше, че може да живее с омразата ѝ, дори със страха ѝ! Разочарованието изписано на лицето ѝ тази вечер, обаче, беше непосилно за него бреме.
Онзи миг, когато видя как светлината в очите ѝ угасна го съкруши напълно.
Предаде доверието ѝ. Сега трябваше да живее с това.