Властните

7. - Изтекла информация

С неимоверно усилие заставяше краката си да продължат напред по коридора. Стъпка след стъпка. Битката с вътрешните му демони се отразяваше във всяко движение.
Ръцете му трепереха. Опитваше се да намери смисъл в пътя си. Да получи опрощение за собствените си грешки, които го преследваха като зловеща сянка.
Кого заблуждаваше?
В крайна сметка той бе такъв. В самата му природа бе вкоренено изискването, заповядването, вземането... Никога не бе молил.
Тогава защо този вътрешен конфликт го разкъсваше сега?
Беше убеден, че всичките му постъпки бяха в резултат на стремежа му да я защити. От него зависеше да я подготви. Да я подготви за онова, което предстои. Тя трябваше да бъде силна. Той знаеше по-добре от всеки друг, че решаващия момент съвсем скоро ще настъпи. Колелото бе започнало да се върти в мига, в който тя напусна сиропиталището.
Не си позволяваше да бъде заслепен от илюзии. Знаеше, че рано или късно Анабел щеше да се изправи пред своите страхове. Не беше сигурен, обаче дали той ще бъде до нея. Дали ще има силата да я защити? Точно заради това трябваше да я научи. Трябваше да е уверен, че тя би могла да се защити сама. Ако е необходимо - дори да убие.
- Манира! - извика, влизайки в кабинета си. Гласът му отразяваше неудовлетвореност, която се разнасяше из въздуха.
След няколко секунди, рамката на вратата се запълни с облечен в стомана мъж.
- Какво се случва? - попита новодошлия, усетил напрежението в стаята.
- Те знаеха! Как е възможно? - възкликна Властния, изпитващ смесени чувства от безпокойство и раздразнение.
Колкото и да се стараеше в момента му бе невъзможно да говори спокойно. Крачеше в неуспешен опит да събере мислите си. Да намери обяснение за случилото се.
Животът на Анабел беше поверен на него и той вече се бе провалил веднъж. Днес едва не я изгуби отново! След толкова чакане! Ами ако бе закъснял?
Докато той се разпадаше на парчета от безсилен гняв, Манира както винаги мълчеше.
- Самите ние разбрахме точния час едва в последния момент, - започна да разсъждава на глас другия мъж. Спокойствието, с което изричаше всяка дума, предизвика у Властния желание да го удари. - Единственото обяснение би било те да са имали вътрешен човек. Някой, който ги е предупредил. И този някой е много възможно, твърде вероятно дори, да е все още сред нас!
Кръвта се отече от лицата им, когато осъзнаха значението на последните думи.
Предател! Тук! Толкова близо до нея!
Погледите им се срещнаха. Очите им се изпълниха с болка и изненада.
- Подозираш ли някого? - попита Властния. Гласът му притихна от шока. Неуспешно се опитваше да скрие вълнението си зад маската на спокойствие.
Въпросът прозвуча като ехо в кабинета. Като студен вятър, който проникна в душите им.
- Никога досега не сме имали причина да се съмняваме в когото и да било от войниците и персонала - отвърна Манира със смутено изражение. - Но предвид случилото се, смея да твърдя, че всички са заподозрени. Мога да стесня малко кръга, като се огранича само до онези, които владеят магия. Не виждам по какъв друг начин новината би стигнала толкова бързо до тях.
- На всяка цена трябва да откриеш кой стои зад това! В най-кратък срок!
- Разбира се, господарю!
Между тях увисна мълчание, натоварено с тежестта на неизречените въпроси и съмнения. Погледите им се сблъскаха. Всеки се опитваше да открие отговорите на безкрайните загадки, които обитаваха умовете им.
Кога се промени всичко? Как стигнаха до тук?
Бакърено медните очи на Манира замислено изучаваха лицето на господаря му. След безкрайна минута на напрежение, той най-сетне наруши тишината:
- Простете за любопитството, но как мина? - попита съчувствено.
Раменете на Властния се отпуснаха пораженски. Той седна в едно от креслата в кабинета и с жест прикани другия мъж да го последва.
- Тя мисли, че съм убил родителите ѝ! - изрече, закривайки умореното си лице с ръце. В тона му се отразяваше изтощението и безпомощността на един човек, който се бори със своите демони.
- Но вие, съответно ѝ обяснихте, че това не е така? - прозвуча не като въпрос, а като тиха констатация.
- Ако под "обяснение" имаш предвид, че се обърнах и си тръгнах! Да, обясних ѝ подробно! В детайли!
Манира беше от тези, които винаги първо обмисляха думите си преди да ги изрекат. Не бързаше да действа. Стореше ли го обаче, не се колебаеше нито за миг.
Минутите се нижеха. Никой от двамата не отронваше и дума.
Горчива, изпълнена с ненавист към самия себе си, усмивка се разля по устните на Властния, щом другият мъж заговори отново:
- Дайте ѝ време, но не ѝ спестявайте истината! Тя трябва да знае! Позволете ѝ да ви опознае. Разкажете ѝ за себе си. Разкажете ѝ за него... Навярно приликата е поразителна и това е една от причините да си тръгнете, прав ли съм? - вдигна ръка, за да покаже, че все още не е приключил и прикова вниманието на събеседника си дори повече с изричането на малкото му име. - Но, Виктор, трябва да запомниш, че тя може и да прилича на него, но съм убеден, че е съвсем различна личност!
- Не мисля, че е готова да чуе истината. Все още не! - отсече настоятелно Виктор. - А и двамата знаем, че ти си този, който винаги е умеел да се изразява правилно. Ораторските ти умения са в състояние да прекратят война, която е в разгара си и вече не е ясно кой за какво се бие! Ти винаги си го можел, докато аз никога не съм бил способен на подобно нещо!
- В такъв случай, позволи ми да говоря с нея?
- Направи каквото намериш за добре!
Властният се изправи. Даде да се разбере, че разговорът е приключен. Нямаше какво повече да добавят на този етап. Единствената утеха бе, че Анабел беше тук. Най-накрая, в безопасност! Най-накрая близо до него!
Отиде до прозореца. Погледа му се изгуби в градината оцветена в нюансите на настъпващия залез. Едва сега си даде сметка, че там преобладаваха виолетовите теменужки...