Властните

44. - Непростимата фатална грешка

Лорд Рейн дори не се замисли. Нахвърли се върху Хадиан с дива, животинска ярост. Събори го на земята. Мечът на другият мъж тупна в снега и почти веднага бе затрупан от непрестанно сипещите се снежинки.
- Виктор! - изсъска Хадиан. Бездушните му черни очи горяха с открита омраза.
Рейн се започна да нанася удари. Този път не възнамеряваше да спре! С кръвожадна свирепост стоварваше юмруците си върху Хадиан. Чуваше трошенето на костите му под безбройните атаки.
- Това е твоят метод, нали Хадиан? - крещеше Виктор в лицето му, между ударите. - Никаква магия! Само познатата ни стара болка!
Властният се наслаждаваше на страданието му. На ужаса, появил се в очите на проснатия на земята техет, когато най-сетне осъзна, че този път няма да има милост. Не и докато последният му дъх не излезе със свистене от дробовете му.
Стискайки зъби и вбесен отвъд всякакъв контрол, Виктор не забеляза слабата усмивка, появила се на устните на Хадиан.
- Игантрис! - изхърка с усилие той.
Лордът бе пометен от ударната вълна на заклинанието. В последния момент успя да избегне сблъсъка. Димящи следи от магията разтопяваха снега на няколко крачки от него.
Въпреки, че целият бе в кръв, която капеше и цапаше белотата наоколо, Хадиан с мъка се изправи. Ехидно се усмихна:
- Вече е твърде късно, Виктор! Както винаги - ти закъсня!
Той си пое дъх, несъмнено подготвяйки ново смъртно заклинание. Властният заговори, като се опитваше да прекъсне потока от мисли на Хадиан. Трябваше да си спечели малко време:
- Какво те кара да мислиш, че съм закъснял, Хадиан? По мое мнение идвам точно навреме! Манира все още диша!
Злобната гримата, която направи Хадиан, разпъна устата му в почти нечовешки размери. Рейн, обаче, бе успял да отвлече вниманието му.
- Но запита ли се къде е тя?
Виктор хвърли тревожен поглед към Манира. Срещна океан от отчаяние в очите на приятеля си.
Не! Нямаше начин! Той беше убеден, че Манира със сигурност я бе отпратил някъде, на безопасно място! Изключено бе да беше позволил да я заловят! Немислимо!
- Направо изпадам във възторг, че честта да ти поднеса новината се пада на мен! - през смях отвърна Хадиан. - Помниш ли Аласа, Виктор? Нещастната, загубила всичко Аласа? Точно тя! Благодарение на нея и твоето милосърдие, безценната ти Анабел вече се намира при господаря! Приеми го, Виктор! Не успя да спасиш Реми, няма да спасиш и дъщеря му!
Думите изплющяха като бич, раздирайки сърцето на лорд Рейн. Болката и ужасът се смесиха в гърдите му. Превърнаха го в горящ ад. Всичко около него започна да се разпада. Кошмар, от който няма изход.
Виктор отново погледна към Манира, който беше легнал в снега. Снежинките полепваха по потното му лице.
Най-добрият му приятел! Последният му приятел... С поглед го умоляваше да опровергае думите на Хадиан, но генерал Талаер не отговори. В изражението му се четеше единствено безгранична тъга.
- Лъжеш! - изрева Рейн, обръщайки се отново към отблъскващия мъж.
Заклинанието се заформи в главата му и той изкрещя:
- Фуросте!
Огнената магията полетя, оставяйки след себе си искряща следа. Хадиан, обаче, се оказа по-бърз! Огненото кълбо се удари в земята до него, взривявайки се. Земята, където бе ударило заклинанието бе прогорена и димяща. Пламъци започнаха да се разпространяват от мястото, разнасяйки задушлив дим и зловеща светлина.
Другият мъж се изправи, изтупвайки снега от дрехите си:
- Не така, приятелю! Бързаш ли за някъде?
Противната усмивка се изтри от устните му, когато втората магия, която Виктор запрати, този път достигна целта си. Хадиан нямаше време да реагира и магията го удари право в гърдите. Силата на удара го отхвърли назад.
В същия миг Рейн се спусна към Манира. Провери състоянието му:
- Манира, - зашепна, - не се предавай! Издръж само още малко! Ще те заведа при лечителите, но не трябва да губиш съзнание!
Не знаеше какво се бе случило, нито колко дълго генерала е водил тази битка сам, но раните на приятеля му не спираха да кървят. Хадиан беше успял да го тласне до онзи предел, в който само още една магия би коствала живота му! Навярно Манира бе стигнал до същия извод, защото дори не бе опитал да затвори раните.
- Искал си да издъхнеш красив ли? - попита Виктор в несполучлив опит да се пошегува.
- Какъв би бил смисъла ако оцелея като съсухрен старец? - с мъка изхърка Манира.
- Би бил жив, Манира! - изсумтя Рейн. - Не мога да позволя на последния си жив приятел да ме изостави и то по този начин!
Изправи го на крака, премятайки ръката му през рамо. Тогава генерал Талаер, с изпълнен с печал глас, прошепна:
- Тя иска теб, Виктор. Винаги ще иска само теб. Ти победи още преди да ти се наложи да се бориш!
Снежната буря, която до преди малко яростно вилнееше, беше утихнала. Като че ли дори самата природа реши да стане свидетел на злокобния развой на събитията.
Виктор прочете поражението в очите на Манира. Отвори уста да възрази, но преди да успее да изрече и дума, усети студена стомана в гърба си. Противен дъх опари ухото му:
- Винаги проверявай дали си свършил работата докрай, Виктор!
Ножът прониза плътта му, а пареща болка разтърси цялото му тяло!
Хадиан завъртя острието, при което болката стана умопомрачителна. Разкъсваше тъкани и органи. Бързо и рязко, той издърпа камата и го изблъска. Загубил равновесие, Виктор повлече и Манира със себе си.
Снегът около тях се обагри в червено.
- Винаги слаб! Винаги малодушен и мекушав! Нека ти покажа как се прави, Виктор!
С прецизно и точно движение, Хадиан стисна Манира за гърлото и го изправи.
В същия момент, Рейн, все още объркан и дезориентиран опита да фокусира магията си върху Хадиан. Другият мъж, с хитрост и бързина, успя да извърти Манира пред себе си, като жив щит. Така че последната магия, която лорда изрече по погрешка удари него. Очите на приятеля му се изпълниха с изненада и болка. Хадиан отпусна ръце.
Тялото на единствения верен приятел на Виктор Рейн се свлече безжизнено на земята.
Лорда, все още в шок, се загледа в застиналото лице на Манира.
Снегът около тях сякаш замръзна. Обгърна ги в ледената, мрачна тишина на осъзнаването. Осъзнаване, че именно Рейн бе причината за гибелта на генерала...
Див вик се изтръгна от ранените гърди на лорда. За части от секундата той се озова зад Хадиан. С измамна ласкавост долепи длан до гърба му и даде воля на огромната ярост и безумната скръб, които се изляха в магията, изригваща от пръстите му.
Хадиан обърна невярващ поглед към него, докато светлината в черните му очи угасваше. Те придобиха стъклен, кукленски отблясък. От силата на магията, мъжа отлетя на няколко метра. Възпламени се и на земята паднаха единствено овъглените парчета от разкъсаното му тяло.
Виктор не успя да се върне при Манира.
Оглушителен звук, сякаш от стотици чупещи се наведнъж стъкла, изпълни пространството. Заглуши всичко наоколо. Силовата вълна го отпрати толкова далеч, че при падането главата му се удари в нещо твърдо. Секунди след това загуби съзнание. Потъна в мрачната бездна на забравата, оставяйки след себе си само снежното поле, обагрено с кръв и болка.