Властните

26. - Въпрос за въпрос

 Вдишване. Издишване. Вдишване. Издишване. И отново. И отново.
Прости команди. Успокояващи ума му.
Не биваше да допуска гневът да надделее. Трябваше да остане спокоен.
Три часа. Три часа, за да се успокои. Да събере обърканите си мисли. Да се подготви.
Прости команди - душ, дрехи.
Анабел спаси живота му. Анабел е готова да говори с него. Анабел му даде втори шанс да оправи нещата.
Чувстваше се толкова лек! Така... свободен! Сега, след разговора си с Реми, Виктор не приемаше чувствата си като тегло. Като измяна. Вече имаше благословията на господаря си! Господарят, който умря, за да може той да живее...
 - Не тръгвай в тази посока! - скара се на себе си Рейн. - Опасността все още не е преминала! Имаш клетва, която да спазиш!
Умът му търсеше обяснение за събитията. Докато оправяше яката на ризата си, успя да стесни предположенията до две. Какво друго би могло да бъде? Драконите или Тирас. И двете напълно абсурдни! Манира не би го допуснал! Знаеше ли въобще за това?
 - Манира! - извика, а гневът отново започна да се събира в него, като буреносен облак.
Раните все още го наболяваха, но тялото му почти се бе възстановило. Вината, обаче, отказваше да си тръгне. Той трябваше да умре в онази килия. Той, а не Реми.
 - Виктор, как се чувстваш?
Манира влезе в спалнята, облекчен да го види на крака.
 - Как така Анабел безпроблемно използва магията си? - игнорирайки загрижеността на приятеля си, директно попита.
Без да изчака отговор, Рейн излетя от стаята. Тръгна надолу по коридора. Знаеше, че Манира ще го последва. Трите часа почти бяха изтекли, а той не обичаше да закъснява.
Генерал Талаер вървеше плътно зад него. За жалост спокойствието, което излъчваше, този път не успя да го докосне.
Имаше ли дори някаква малка вероятност Анабел да е сключила някаква сделка? С кого? С драконите? С Него? Идваше му да вие от безсилие!
Двамата мъже изравниха стъпките си.
 - Нямам представа - заговори Манира. - Според мен, желанието ѝ да те спаси е било толкова мощно, че някак е насилила магията си да заобиколи печата.
Рейн издиша шумно. Може би нещата не бяха толкова зле. Може би Анабел бе открила трети вариант за отприщването на силите си. Може би въображението му си правеше лоши шеги с него. Може би. Инстинктът, обаче, му нашепваше, че всичко е много, много по-зле.
 - Тя не е напускала имението - продължи Манира. - Цялата вечер бяхме заедно и всичко беше нормално. Когато ви намерих... Дори тогава реших да повярвам, че Анабел просто е изгубила съзнание. Както предния път. Един здрав сън, казвах си, ще ѝ помогне да се възстанови. Но агонията... Виковете от болка, които се изтръгнаха от нея...
Думите му заглъхнаха. Изгубиха се в безкрайността на времето. Рейн се обърна и гневно го изгледа. Талаер, обаче, не продължи. Остави мълчанието да се проточи.
Властният искаше да го блъсне в стената! Да го застави да говори! Да изтръгне истината от него!... Но Манира нямаше вина. С неимоверно усилие потисна гнева си и процеди през стиснати зъби:
 - Какво се случи?
 - Занесох я в стаята ѝ. Точно, когато си тръгвах, изведнъж цялото ѝ тяло затрепери неконтролируемо. Тя започна да се извива и да крещи. Лицето ѝ се изкриви от болка. Сълзите ѝ се стичаха по бузите... Опитах всички заклинания, които зная. За лечение, за отбрана. Нито едно от тях не успя да я достигне. Не успях да ѝ помогна! Стоях безпомощен и наблюдавах как косата ѝ побелява! Как болката я разкъсва отвътре... - лицето му потъмня. Тялото му се прегърби. Манира сякаш изведнъж остаря пред очите на Рейн. - Всичко това продължи няколко часа. След което тя се събуди. И просто така, без усилие, започна да манипулира магията си.
 - Разбра ли на какво се дължи това? - попита Виктор.
 - Не. Очите ѝ ме молеха да не питам. Да не задавам въпроси - тъжно въздъхна генерал Талаер. - Вместо това, Анабел ме помоли да ѝ разкажа края на историята, която бях започнал.
 - Коя история?
 - За нас. За народа ни.
Рейн затвори очи. Всепоглъщаща мъка се разля в гърдите му. Отми целия му насъбран гняв. И го остави опустошен. Принуди се да срещне погледа на приятеля си. Да изрече думите...
 - Манира... Той беше там! Той беше жив! През всички тези години, в които мислехме, че Тирас го е убил... Реми всъщност е бил негов затворник!
Думите отекнаха в коридора. Тишината след тях стана оглушителна. Кръвта се оттече от лицето на Манира. Остави го бяло като креда. Изпълнено с ужас. Шокът от осъзнаването на току-що чутото го вцепени. Гледаше право в Рейн, а всъщност не го виждаше.
 - Как е възможно? - прошепна.
 - Не зная... - Виктор прокара ръце през косата си.
Очите на последният му приятел, единственият оцелял приятел, го изгаряха. Обвиняваха. Осъждаха. Още вина, с която да живее.
 - Реми ме върна тук. Умолявах го да дойде с мен или поне да ме остави да умра! Но той...
 - Дали...? Възможно ли е да...? - Манира не успя да довърши.
 - След онова, което направи за мен, Реми обрече себе си на сигурна смърт!
 - Аз... трябва да помисля!
Без позволение. Без предупреждение. Манира просто се изпари във въздуха.
Лорд Рейн въздъхна огорчено в пустия коридор. Бавно продължи към трапезарията.