Властните

12. - Бягството

Отново затворена в стаята си, Анабел крачеше неспокойно. В главата ѝ блъскаха чукове, разтърсвайки мислите ѝ.
Въпросите се навдигаха като вихрушка - защо беше всичко? Защо тази абсурдна молба на лорда?
Въпреки това, младата жена тайно се надяваше Властния да се окаже прав. Какви възможности биха се открили пред нея ако имаше и малко магия в себе си! Неуспешният опит, обаче, беше достатъчен, за да изтръгне от корен тази безплодна надежда. Единственото, което получи след това бе адско главоболие. То заплашваше да достигне точка на нетърпимост.
Гневът ѝ отшумя. Остави след себе си чувство за пустота...
Може би, само ако Властния не беше убил родителите ѝ, тя би могла да стане маг.
За обикновените хора, за жалост, това изкуство бе недостижимо. Цената за изучаването на магия беше твърде висока. И не винаги се заплащаше само с пари. В Олдари, където на всички бе известно, че е най-западналото кралство, магията беше почти на изчезване. Освен натуралите, само аристократите можеха да си позволят подобно разточителство. Те се брояха на пръсти.
Въпреки нетърпимото главоболие, мислите на младата жена постоянно се завръщаха към лорда и тяхната среща. Анабел бе поразена от дълбоката проницателност в погледа му и осанката му. Всичко в него излъчваше мощ и авторитет. Лорд Рейн беше въплъщение на представите ѝ за истински владетел.
Баща ѝ, последният монарх на Олдари преди Властните, беше абсолютна противоположност.
Големият корем, в който изчезваха невъобразими количества храна. Винаги зачервените бузи от прекомерната употреба на вино и ейл. Късата коса и преждевременно побелялата брада изглеждаха като отпечатъци на минали времена, но те само потвърждаваха упадъка на един владетел.
Анабел никога не беше виждала авторитет в баща си. Нито гордост в осанката му. Никога не е бил неин пример за подражание, но все пак Гаерин Данук ѝ беше баща. Дори когато стоеше безразлично в своя стол, предаден на безплодния ритъм на ежедневието. Тъпчейки на място, без дори да забелязва дъщеря си...
Безспорно, нямаше място за сравнение между него и баща ѝ.
Но защо Властния се беше настанил в мислите ѝ и отказваше да ги напусне? Защо продължаваше да търси благородство във всичките му действия? Малка част от нея вярваше, че зад студената маска, той не беше чак толкова лош. Но дали наистина беше така?
Чувстваше се като нощна пеперуда привлечена от огъня. Жадуваше да разбере мотивите му. В дъното на душата си, обаче, знаеше, че краят на всичко това ще бъде само нейното изгаряне.
Нощта се бе спуснала, обвивайки всичко в тъмнина и мистерия. Анабел заключи чекмеджето с надпис "Лорд Рейн" в съзнанието си. Забрани си да мисли повече за него.
С уверени стъпки се отправи към градината. Очите на малкото стражи, с които се размина, я проследиха със съмнение, докато тя упорито продължаваше напред. Съзнаваше, че действието ѝ няма да остане незабелязано от господаря на Олдари. Въпреки вътрешното си напрежение, Анабел се опита да предаде на лицето си израз на спокойствие, сякаш просто излиза да се разходи.
Сега или никога...
Вървеше по извиващите се пътеки към езерото. Сетивата ѝ бяха опънати до скъсване. Оглеждаше притихналата околност. Търсеше издайнически знаци за нечие присъствие. След първоначалната несигурност, тя откри описания от Елая път.
Само за няколко минути се намери пред масивните външни стени на имението. Те сякаш се сливаха с природата. Обагрени от покривки на бръшлян, създаваха усещане за съучастие в бягството ѝ.
Въпреки вълнуващата близост на целта, острото чувство на подозрение не напускаше младата жена. Всичко се беше развило твърде лесно. Твърде предвидимо. Чувстваше се като актьор на сцената на някакъв загадъчен театър, чийто край бе неизвестен само за нея.
След като прескочи от другата страна, Анабел се огледа във възторг. Дори въздухът отвъд стените ухаеше на свобода!
Беше облечена в тъмна рокля, която бе твърде неудобна за подобно начинание, но поне я сливаше с нощта. Никога не би предположила, че ще дойде ден, в който облеклото от Пансиона ще ѝ липсва с такава силна носталгия. Точно в този момент, обаче би дала всичко за комфорта на грубите панталони и кърпени ризи.
Гората се простираше пред нея. Мракът танцуваше с тайните на всяко едно от дърветата. Преплиташе се във вълшебния им свят.
Под могъщата им височина, Анабел се почувства като дребен зрител пред театралната сцена на природата. Гнома бе преувеличил "величието" им, но това ги правеше още по-вълнуващи за нея.
Тя въздъхна, като събра цялата си смелост и навлезе в гората. Пусна въображението си да се изгуби в нейната мистериозна прегръдка.
Не можеше да определи от колко време вече върви. Нито къде отива. Не се бе замисляла какво да прави след като прескочи стените. Може би подсъзнателно не бе вярвала, че ще успее да стигне толкова далеч преди да я хванат.
С всяка измината крачка, чувството, че нещо не е наред се усилваше. Беше твърде тихо. Зловещо тихо. Единствено шепотът на вятъра нашепваше за признак на живот в заобикалящото безвремие.
Изведнъж някъде зад нея изпука съчка. Звукът проби тишината като изстрел. Сърцето ѝ забърза от ужас. Вгледа се в мрака, като се опитваше да открие източника на шума. Нямаше представа какви животни обитават това място. Настръхна. Тревогата ѝ бе на път да се превърне в паника.
Спря и се ослуша. Единствените звуци, които долови бяха галопиращите удари на сърцето ѝ. То заплашваше да се пръсне.
Пое няколко глътки въздух. Трябваше да се успокои. След като не чу други шумове, поднови похода си.
И всичко щеше да бъде чудесно, Анабел щеше да се успокои и дори да се надсмее над страха си, ако не беше второто изпукване! Сега вече беше сигурна - това бяха стъпки!
Лорд Рейн си играеше с нея!
Ужаси се от последствията, които я очакваха щом я върнеха в имението. Сега със сигурност тъмниците щяха да са новата ѝ резиденция! Но решението ѝ беше взето - трябваше да продължи напред! Предпочиташе непознатите опасности пред себе си отколкото тези зад нея.
С объркани мисли, Анабел се впусна в бясно тичане, изгубена в безкрайния мрак на гората. Нямаше представа накъде я отнася този безумен път. Беше възможно дори да се върти в кръг. Чувството ѝ за ориентация беше изчезнало, потопено в безмилостна паника.
Главата ѝ пулсираше от болка. Дробовете ѝ молеха за малко спокойствие. Всяка глътка въздух бе като огън. Изгаряше гърдите ѝ. Изтощена до краен предел, тя знаеше, че трябва да почине, дори само за миг.
Сви се зад ствола на огромен дъб. Той простираше клоните си към небето като тъмни призраци.
Опитваше се да успокои дишането си, докато слушаше гората. Тя отново бе замълчала.
Не можеше да види нищо друго освен зловещите сенки, които хвърляха клоните. Короните им закриваха част от лунната светлина. Оставиха я в ръцете на настъпващата безнадеждност.
Може би никой не я преследваше? Може би страхът ѝ я караше да си въобразява неща?
Всичко изглеждаше измамно. Сенките играеха на криеница с нейната разумна логика, а вътрешният ѝ глас настояваше, че всичко е плод на въображението ѝ. Неизвестността беше като пламък, изгарящ в душата ѝ. С всяка изминала минута тя все повече се потапяше в бездната на страха.
Оттласна се от ствола, готова да продължи, когато пред нея се появи силует:
- Зайчето излезе от дупката си! - подигравателно и грубо каза някой.
Паниката взе превес над всичко останало.
Анабел затича без да гледа къде стъпва. Остра болка избухна в крака ѝ, когато не успя да избегне подалия се изпод земята корен. Тя се строполи. Удари главата си. Топла, лепкава течност потече по лицето ѝ. Премрежи погледа ѝ в черен танц на мрак и светлина. Отчаянието я завладя. Сърцето ѝ натежа като олово.
Това беше. Тъмниците я очакваха. Дори и да искаше вече не можеше да продължи. Кракът ѝ бе навехнат, може би дори счупен. Болката в главата я караше да вижда двойно.
Мъжът се надвеси над нея:
- Зайчето не умее да скача и сега ще ми се наложи да го нося!
Кой беше този? Някой от подчинените на лорд Рейн?
Ужасена, Анабел го отблъсна. Неуспешно. Размахваше ръце пред себе си в опит за защита. Но този акт на съпротива беше възнаграден със силен удар в стомаха. Той изкара въздуха ѝ. Сви се на земята. Не знаеше какво ще последва.
- Глупачка! - изсъска мъжът, надвиснал над нея. - Ако не му трябваше жива, бих те убил на място!
На кого?
Зрението ѝ се замъгли още повече, когато сълзите се смесиха с кръвта от раната на главата ѝ. Анабел не можеше да различи кое бе по-силно - болката или унижението.
Ботушът на непознатия се заби във вече наранения ѝ крак. От гърлото ѝ се изтръгна силен вик..
- Но той не спомена в какво физическо състояние да те заведа - продължи мъжа. - Заповедите бяха само 'жива'. Бих могъл да си поиграя с теб! Трябва да ти благодаря, задето дадоха на мен тази жалка задача! Обикалям тези гори от цяла вечност в очакване да се появиш!
Непознатия отново я изрита в стомаха. Изкара и последния ѝ останал въздух. Анабел вече не можеше дори да извика. Задушаваше се в краката на насилника си.
Мислите ѝ се превърнаха в калейдоскоп от въпроси, разгорещени от болката и страха. Не беше очаквала подобно отношение от някого. Особено от подчинените на Рейн. Те бяха студени и дистанцирани, но никога жестоки с нея.
Странно и необичайно беше, че този мъж, който и да бе той, беше готов да я убие, но някаква неясна заповед му забраняваше да го направи.
И въпреки това, какъв беше мотивът му? На кого служеше? Това беше ли капан, изготвен и поставен точно за нея? И най-вече - дали Елая, този добродушен гном, беше вътре в тази игра?
Със замъглен поглед, Анабел по-скоро усети, отколкото видя как с един порив на вятъра невидима сила изблъска мъжа, който продължаваше да ѝ нанася удари. Той се строполи на няколко крачки в страни. Шок и изумление прозираха зад следващите му думи:
- Какво по... - започна, но не успя да довърши. Хрущящ звук прекъсна изречението му.
Врата му бе прекършен. Тялото му се отпусна безжизнено на земята.
Анабел се опитваше да фокусира погледа си. Съзнанието ѝ се бореше да проумее какво се случва. Опита да се изправи. Болката избухна в цялото ѝ тяло, като горски пожар. Неволно изхлипа.
Мигът се превърна във вихър от емоции, когато пред нея се появи разгневеното лице на лорд Рейн. Въпреки гнева, той я вдигна на ръце с неочаквана нежност. Въпреки всичко, което се беше случило, в този момент тя усети топлината и грижата в допира му. Ръцете му, силни и уверени, я обгърнаха с такава деликатност, че тя почти забрави за болката и страха. Нещо в жеста му бе смътно познато.
Зелените му, котешки очи, приковаха нейните. Oколните дървета се изпариха, заменени от вече познатата стая.
Властният я освободи от прегръдката си. Внимателно я пусна на земята. Краката ѝ, обаче, не бяха в състояние да издържат. Тя залитна, но лорда бързо я притегли отново към себе си. Помогна ѝ да седне и едва след това избухна:
- Как можа Анабел! Какво не ти достигна? Колко пъти трябва да ти кажа, че тук е най-безопасното място за теб! Дадох ти неограничен достъп до всяка точка в имението, но ти ме принуждаваш да те заключа!
Анабел мълчеше под тежестта на гнева му. Остави го да излее яда си. Истината бе, че до голяма степен си го беше заслужила. Вече за втори път спасяваше живота ѝ, а тя не му благодари нито веднъж.
Лорд Рейн обикаляше в кръг малкото пространство на стаята ѝ. Прокарваше ръце през косата си. Яростта му се изливаше във въздуха, пламнал от безпокойство и загриженост.
Младата жена положи неимоверно усилие да потисне болката разпростряла се из цялото ѝ тяло. С мъка се изправи на крака, като се подпираше за леглото. Искаше ѝ се да изглежда поне наполовина толкова внушително колкото Властния, когато изрича следващите си думи:
- Нима очаквахте нещо друго от мен? Отнехте свободата и правото ми на избор! Нима трябваше покорно да се съглася с това? Да не задавам въпроси? Да се примиря? Та аз живеех единствено и само за деня, в който ще напусна сиропиталището! Осемнадесет годишна присъда! А какво ще кажете, че всеки път, когато с вас се срещнем извън стените на "безопасния" ви дом, някой винаги умира?
- И всеки път, аз съм този, който спасява живота ти! - изръмжа в отговор той. - Дойдох в стаята ти с намерението да отговоря на всичките ти въпроси, но теб те нямаше! Ако беше тук вече щеше да знаеш всичко и нямаше да се налага никой да умира!
Засрамена, Анабел отмести поглед. Опита се да скрие болезнената гримаса появила се на лицето ѝ при опита да направи стъпка назад. Властния пристъпи напред и в миг се озова опасно близо до нея. Хвана брадичката ѝ. Принуди я да го погледне. В очите му пламтеше изумруден огън, който се пренесе в душата на Анабел. Гърдите му се вдигаха и спускаха в бесен ритъм, като караха татуировката му да изглежда жива.
- Нямаш представа на каква опасност си изложена отвъд тези стени! - гласът му се снижи до шепот. Зелените дълбини трепнаха. Позволиха ѝ да зърне океана от болка, който преливаше в тях. - Ако не бях дошъл навреме? Ако бях закъснял? Как бих живял с това после?
В следващия миг устните му жадно се впиха в нейните. Топлината на целувката му се разля по цялото ѝ тяло като гореща вълна, разтопявайки леда в сърцето ѝ. През нея премина вихър от различни емоции. Отчаяното облекчение, което струеше от лорда, беше осезаемо. Той я бе стиснал грубо в прегръдката си, но дори болката от нанесения побой се отдръпна пред силата на този момент.
Нежността в целувката му я порази. С това свое действие той ѝ разкри твърде много неща — чувства, страхове, копнежи. Неща, за които трябваше да помисли... после.
Несъзнателно обви ръце около врата му и отвърна с цялата си невинна същност. Отдаде се на момента, на сигурността и топлината, които той ѝ предлагаше.
Може би в дълбините на душата си тя е искала това от самото начало? Може би просто се нуждаеше от малко нежност? Да се почувства желана?
Изпитваше едновременно копнеж и омраза, гняв и желание. Не искаше да отвръща на целувката, но беше невъзможно да спре.
Тялото му се притисна в нейното. Топлината му я обгърна като в пашкул. Езикът му бавно завладяваше всеки сантиметър от устата ѝ. Опияняваше я със страстта си. Сетивата ѝ бяха превзети от докосването му, карайки я да се изгуби.
От устните ѝ се изтръгна стон. Властният рязко се отдръпна. Вълшебният миг се пръсна на парчета.
Безмълвни и смутени, очите им се срещнаха изпълнени с неясни обещания за бъдеще.
Лорд Рейн пръв отмести погледа си. Лицето му възвърна гранитната си маска. Запечата всички чувства под нея. Гласът му отново стана леден:
- Аласа ще се погрижи за раните ти. Ще говорим отново утре.
В следващия миг той изчезна. Остави я сама. Сама с всичко, което се случи.