Властните

11. - Неуспешен опит

Седеше на едно от канапетата в кабинета си. Нервно потропваше с крак.
Ако не беше толкова притеснен, би се изсмял над собственото си безпокойство. Страхът, обаче, го беше завладял. Несигурността го обгръщаше като мрачен облак.
Бяха изминали няколко седмици, а той все още не бе намерил правилния начин на действие. Не знаеше как да разтопи леда между тях. Не знаеше какво да каже. Всеки опит бе като стъпка в минно поле - винаги в опасност от експлозия. Една грешна дума, един неправилен жест - и всичко можеше да избухне. Страхът от грешка ги доведе до мълчание, прекарано в бездействие.
Това не можеше да продължава.
Вратата се отвори и сърцето му забърза. Внезапно се изправи. Чувствата, които мислеше, че е успял да потисне и заключи в себе си, заплашиха да изригнат като активирал се, дремещ вулкан.
Анабел стоеше в другия край на стаята. Беше по-красива от всякога, като от нея се излъчваше неповторимо обаяние. Облечена в една от роклите, които лично той бе поръчал да ѝ ушият, приличаше на нимфа излязла от митологична легенда. Косата ѝ падаше свободно на меки вълни. Виолетовите й очи шареха из кабинета, умишлено отбягвайки погледа му.
- Седни, Анабел - посочи канапето, докато той остана прав. Нуждаеше се от няколко минути, за да успее да събере разпилените си мисли.
Щом тя се настани, Виктор отмести очи към прозореца, сякаш пейзажът отвън бе много по-интересен от жената пред него.
- Бих желал чаша чай - произнесе тихо, с очи все още впити в прозореца. Тихият шум на вятъра навлизаше в стаята, създавайки лека вълнуваща атмосфера.
Анабел го погледна изненадано. Обидата пролича в очите ѝ, но Властния се нуждаеше от демонстрация на силите ѝ. Трябваше да разбере докъде се бяха развили способностите ѝ през годините. Чаят бе малка, но безобидна стъпка.
- От къде се предполага да ви я донеса? - попита учудено момичето.
Лорд Рейн не знаеше дали тя се преструва или в действителност не го бе разбрала. Раздразнено поясни:
- Призови чайник върху масата!
Смехът, излял се през устните на Анабел, беше като музика за ушите му. Прикова го с вълшебната си мелодия. Раздразнението му мигом се изпари. Това беше първият път, в който я чуваше да се смее.
По-скоро отколкото му се искаше, тя отново стана сериозна:
- Станала е някаква грешка! Всичко е просто груба грешка!
Игнорирайки думите ѝ, Властния невъзмутимо зачака тя да изпълни нареждането. Анабел въздъхна тежко:
- За двадесет години в Олдари, би трябвало да сте разбрали, че тук или се раждаш с магия или я придобиваш... срещу съответна цена. Нима мислите, че някой в Пансиона би дал цяло състояние, за да могат сираци като нас да научат изкуството? Налага се да ви разочаровам!
Тя се обърна към него с явно облекчение. Младата жена не притежаваше нищо от онова, което Властния търсеше у нея. Може би сега, след като се изясни колко обикновена бе всъщност, той щеше да я пусне да си върви.
- Угоди ми! - настоя Рейн отново. - Опитай!
- Не разбирате ли, че това е нелепо! Не мислите ли, че ако имах и капка магия в себе си, досега нямаше да съм я използвала, за да си тръгна? О, само ако знаете с какво удоволствие бих сринала тази сграда до основи с едно щракване на пръсти! За мое огромно съжаление нищо от това не е по силите ми! Макар че точно сега се радвам на своята обикновеност! Магията е онова, което ви трябваше нали? Е, аз не я притежавам! Сега вече можете да ме пуснете да си вървя!
Приключила с речта си, Анабел се усмихна самодоволно. Властния от своя страна се опита да смени подхода, като отново игнорира всичко казано от нея:
- Изпразни съзнанието си и просто опитай! Моля те!
Навярно именно молбата му я склони. И двамата бяха еднакво шокирани от думите му. Анабел не бе очаквала от него да моли, което бе напълно основателно.
Лорд Рейн никога не молеше... до сега.
Затаил дъх той наблюдаваше съсредоточеното лице на момичето. Миг по-късно ръцете ѝ се стрелнаха към главата, а чертите ѝ се изкривиха.
- Какво по дяволите! - сопна се тя, разтривайки слепоочията си. - Това достатъчно ли ви е? Аз. Не. Притежавам. Магия! Не съм родена с нея! Не съм я учила! А сега имам и ужасно главоболие благодарение на вас! Може ли вече да си вървя или ви трябват още доказателства за моята обикновена, лишена от магия личност?
Властният изпусна разочарована въздишка и кимна с глава:
- За днес си свободна. Ще се видим отново утре.
Анабел нетърпеливо скочи на крака и напусна кабинета.
Лорд Рейн се замисли върху случилото се.
Как бе възможно? И двамата ѝ родители бяха майстори в магията! И двамата бяха натурали - родени с нея. Анабел би трябвало да умее да борави с дара още от раждането си.
Какво се беше объркало?
Или пък всичко това беше една прекрасно изиграна роля? Възможно ли беше тя да го разиграва? Нима се опитваше да го ядоса? По дяволите, получаваше се!
На вратата се почука.
- Да - каза той, като не успя да прикрие надеждата в гласа си.
Тя се върна!
- Разочарованието изписано на лицето ви е нещо, което не се вижда всеки ден! Да не би да очаквахте някой друг, господарю? - весело се подсмихна новодошлия.
- О, ще престанеш ли най-накрая, Манира! - сопна се той насреща му. - Колко пъти трябва да ти повторя да спреш да ме наричаш така! Поне когато сме сами! Поне за час! Никога не ми е харесвало, няма и да ми хареса!
- Но вие сте моя господар - сви рамене Манира. - А аз просто наричам нещата с истинските им имена - останал недокоснат от лошото настроение на събеседника си, той седна в едно от канапетата с думите: - В името на доброто старо време, бих могъл да ти отпусна един неофициален час, но само при положение, че ми кажеш какво те безпокои, Виктор.
Всичко това бе изречено със същия онзи тон, който Манира винаги използваше, когато поучаваше лорд Рейн като по-млад. Споменът извика усмивка на устните на Властния, но тя бързо изгасна.
Той попита:
- Някога чувал ли си за случай на дете, чиито родители са натурали, да не е носител на дара?
- За пръв път чувам подобно нещо. Това би било възможно ако само единият от родителите е натурал. Тогава, да, шансът детето да се дори без магия е петдесет на петдесет. При наличието на двама натурали, обаче, е практически невъзможно бебето да е обикновено. Не е изключено, както и сам знаеш, но е твърде рядко явление. Защо питаш?
- Нищо конкретно. Попаднах на това в една книга - бързо излъга лорда.
Все още не бе сигурен дали да сподели случилото се с приятеля си. Не и преди да е абсолютно сигурен.
- Как вървят нещата с Анабел? - смени темата Манира, без нито за миг да се усъмни в думите на господаря си.
- Работя по въпроса - сухо отвърна той. - А ти? Говори ли вече с нея?
- Все още не съм. Има нещо друго, което ме безпокои в момента.
- За какво става дума? - напрегнато попита Рейн.
- Патрулите им около външните стени зачестиха. Изпитват сигурността на имението. Наложи се да усилим защитните заклинания. Освен това числеността им надвишава нашата, което създава значително предизвикателство за ресурсите и способностите ни. Техният опит и тактики също им дават предимство, което налага да бъдем изключително внимателни и стратегически в действията си. - Манира замълча за момент, а лицето му придоби още по-мрачно изражение. - Днес, малко след като се разделихме, Варрен беше дежурен да обикаля периметъра. Когато се върна, по-рано от обичайното, носеше със себе си малък вързоп с дрехи. Дрехите ѝ от Пансиона, Виктор. Намерил ги е прилежно скрити в дънера на едно дърво, на около петстотин метра от стените. Това потвърждава теорията ми за предател сред нас. Някой много ловък и хитър е успял да изнесе дрехите ѝ от сграда пълна с охранителни заклинания!
- Но защо? - лорд Рейн напълно загуби самообладанието си. - Това някаква проверка ли е? Не вярвам да опитат да щурмуват имението! Той не е глупав! Знае, че това би било твърде рисковано за тях!
- Според мен те са се нуждаели от миризмата ѝ - замислено отвърна Манира.
- Върколаци! - възкликна другият мъж. - Ако плануват инвазия, един върколак би бил много по-полезен веднъж добрал се до аромата ѝ! Дали той се е съюзил с тях?
Властният бе объркан. Сега, когато Анабел бе близо, той бе загубил способността си да разсъждава рационално.
Но кой би дръзнал да го предаде? За своето почти двадесет годишно управление, той бе дал не един пример за това какво се случва с предателите. Всеки един от подчинените му знаеше каква е цената на предателството.
Следващите думи на Манира за пореден път доказаха заслужения му военен чин. Приятелят му бе върховен генерал и главнокомандващ. Най - добрият стратег, който Рейн познаваше. Умението му да мисли като противника бе безценно:
- Мисля, че си прав. Той вероятно разполага с върколаци, но причината те да се нуждаят от миризмата ѝ едва ли е тази. Те няма да нападнат. Както сам каза, това е твърде рисковано дори за тях. Нуждаят се от миризмата, за да успеят да я намерят по-лесно, когато избяга. Ето защо са увеличили набезите си в гората. И двамата знаем, че е само въпрос на време Анабел да се опита да изчезне от тук. И това ще продължи докато не ѝ кажеш истината!
Лорд Рейн закри лицето си с ръце и най-сетне си позволи да бъде откровен:
- Опитвам се, Манира, но е толкова трудно! Всеки път преди да я видя си обещавам, че днес ще е денят, в който ще ѝ обясня всичко! Но тя... В мига, в който погледна в очите ѝ спомените се изливат отгоре ми! Парализират ме! Цялата болка, всичката тази вина, която изпитвам ме заливат и имам усещането, че ще се удавя в тях ако само отворя уста!
Мислите му се потопиха в мрака на преживяванията: "Толкова съжалявам, Реми!"
- Мисля, - тихо поде Манира, - че е време да пуснеш миналото да си иде. Направи каквото можа. И двамата направихме всичко по силите си. Просто го пусни да си иде, Виктор...
Възвърнал част от самообладанието си, господарят на Властните иронично изрече:
- Май съжалявам, че помолих приятеля си да се върне. "Господарю", като че ли не ми звучи толкова зле вече! Този час не изтече ли?
Събеседникът му го погледна невъзмутимо, преди да се изправи:
- Не може да продължаваш да живееш с чувство за вина, която дори не е твоя! Това ще те съсипе! Време е да се помириш със себе си и да продължиш напред! Всички имаме нужда от теб! Анабел се нуждае от теб! А сега си почини. Изглеждаш сякаш не си спал от седмици...Господарю!
Той затвори вратата зад себе си.
Лорд Рейн остана сам в оглушителната тишина на стаята. Един единствен въпрос остана да виси в ума му:
Как да продължи напред?