Властните

5. - Имението

 - По дяволите!
Думите му резонираха в полупразната стая. Изпълниха я с ехото на отчаяние.
Той искаше да я заведе на безопасно място. Далеч от грозната картина на смъртта. По ирония на съдбата неволно ги беше пренесъл в собствената си спалня.
Стаята беше обзаведена по спартански, граничеща с килия. Стените внушаваха хлад и пустота. Малко легло стоеше сякаш изгубено в средата на помещението. Двете нощни шкафчета бяха като тъмни стражи, които пазеха вратата към миналото. Зад тях стоеше двукрилен гардероб, като скрит свидетел на спомените.
Стаята беше лишена от характерния отпечатък, който оставяха хората.
Бездушна. Безлична. Студена.
Но във въздуха витаеше лек аромат на изгубени възможности и променливи решения.
Старата очукана дървена рамка с черно бяла снимка на едно от нощните шкафчета привличаше вниманието. На нея бяха изобразени трима мъже с характерни за отминала епоха облекла.
Този единствен, но значим детайл придаваше на стаята дълбочина и личностност. Възкресяваше спомени, които мъжът сега се стремеше да избегне.
След възклицанието, Анабел подскочи сякаш напълно забравила за присъствието му. В погледа ѝ се четеше страх, пропит с бушуваща омраза. Въпреки това, той беше неспособен да отмести очи. Емоциите преминаващи през лицето ѝ го хипнотизираха.
Анабел беше крехко, но изключително красиво момиче. От образувалата се бръчка между веждите ѝ лъхаше горчивина. Преливаше дори в стиснатите, чувствени устни. Дългата ѝ коса падаше като мека завеса, обримчвайки лицето ѝ със завладяваща елегантност. Първоначално изглеждаше кестенява, но един слънчев лъч нахлул през прозореца, ѝ придаде нежен червеникав оттенък. Беше като картина нарисувана със светлината на самото слънце! Най-вълнуващи, обаче бяха виолетовите й очи, които накараха сърцето му да удвои ударите си. Те бяха като две аметистови драгоценности, изпъстрени със смес от тайни и емоции.
Със своя ефирен външен вид, тя напомняше изплашено животно, но в нея се усещаше загадъчна непоколебимост.
За Властния в този момент цялата красота на Вселената изгуби блясъка си пред деликатното същество застанало срещу него.
Убийственото чувство на вина се изля отгоре му като кофа ледена вода. Принуди го най - сетне да отмести поглед от красивото лице и изпълнения с неприязън виолетов свят...
С подновена решителност, той я хвана за ръка и я повлече след себе си към стаята в съседство.
Освобождавайки я веднага усети болезнена липса. Нужда да я докосне отново. Отдръпна се с нежелание. Малко по-рязко отколкото възнамеряваше, произнесе:
- От днес тук ще бъде новият ти дом!
Очите й се разшириха. Виолетовото в тях помръкна. Стана почти черно. Тя се сви сякаш ѝ бяха ударили плесница.
Той изпита неистовото желание да я утеши. Да ѝ обясни, че тук тя ще бъде в безопасност, че повече няма да се страхува... Но вместо това стисна юмруци и търпеливо зачака възражението ѝ. Тя не го разочарова:
- Съжалявам, но не съм в състояние да приема предложението ви!
Всяка фибра в тялото ѝ издаваше страха, който изпитва от него. Гласът й обче, беше като стомана. Вълна на възхищение пробяга по лицето на мъжа. Виждаше толкова много от Него в нея...
- Това не е предложение, Анабел! Това е заповед! - отговори с леден тон.
Властният прекрасно осъзнаваше, че със студените и безчувствени думи само щеше да я отблъсне още повече от себе си. Но не познаваше друг начин.
- Защо просто не ме убиете? Убийте ме, както постъпихте с родителите ми!
За втори път самообладанието му едва не се пропука. Успя да запази изражението си безизразно, само благодарение на годините усилени тренировки.
- Нямате абсолютно никакво право да ме държите тук против волята ми! - продължи да настоява Анабел.
- Имам всички права! - изрева той, поддавайки се на собствената си ярост.
Рязко се обърна и напусна стаята.