Властните

6. - Гняв и разочарования

 Необуздан гняв. Пронизваща болка. Меланхолична тъга. Емоциите се преплитаха и танцуваха в гърдите ѝ. Оглеждаше пределите на новия си затвор. Новата клетка. Точно когато беше готова да разпери криле. Те отново я приземиха.
В тази стая цареше семпла елегантност. Двойното легло, гардеробът и кръглата маса с два стола образуваха скромен оазис. Огромното огледало стоеше като безгласен покровител, предаващ впечатлението от чувствата бушуващи в нея.
Малката баня беше пълна с изискани принадлежности. Предоставяше всичко, за което можеше да мечтае едно момиче.
Светлите цветове доминираха. Подът беше покрит с дебел килим в светло син оттенък.
Освен вратата, през която излезе Властния, имаше и друга - загадъчна и заключена.
Анабел приближи големия прозорец. Това, което видя спря дъха й. Не можеше да не признае, че всичко, което обгръщаше този пейзаж беше съвършено. Необятната градина пред очите ѝ приличаше на онези, описвани единствено в приказките.
Въпреки краткотрайното възхищение, тя обърна гръб на пленителната гледка с едно единствено желание - да блъска, да чупи, да срине всичко тук до основи!
Защо!?
Защо трябваше да се случи на нея!?
Осемнадесет години не бяха ли достатъчни? С какво беше заслужила всичко това?
Гневът ѝ бързо бе потушен от надвисналата неизбежност на отчаянието.
Очите й се насълзиха. В съзнанието ѝ изникна спомен за друга, доста по-мрачна стая...

***
Пансионът беше като заключена във времето крепост, където никога нищо не се променяше.
Сивите стени, самотното напукано огледало. Прозорецът без завеси, който не се срамуваше да разкрива мрачните истории на стаята.
Върху единичното изтърбушено легло, където колко ли деца преди нея бяха проливали сълзи, висеше невидима аура на изгубени илюзии.
Тя помнеше всеки детайл - всяка една пукнатина в стената. Помнеше и Кас, чиито спомени бяха оцветени с още болка и тъга.
Броени дни след пристигането си в този нов дом, в стаята прекрачи момиче. Изглеждаше по-голямо от Анабел с поне пет години.
Сърцето ѝ заби като на птица, когато непознатата се излегна на леглото ѝ. Тя се сви изплашено в ъгъла. Страхуваше се от невъзможността си да приеме този свят, който се беше превърнал в нейна нова реалност.
- Ти си Анабел, нали? Принцесата? – попита новодошлата, оглеждайки малкото дете.
- Просто Анабел - едва чуто отвърна то.
Момичето ѝ хвърли един последен преценяващ поглед, преди да продължи:
- Е, Анабел, аз съм Касандра. Живея в стаята отсреща. Това е нашето крило на Пансиона, където настаняват хората. Всяка раса е разпределена отделно, но при нас е най-пренаселено. Ако искаш бихме могли да бъдем приятелки. Мога да ти покажа сградата и стола, където се храним. Бих могла да ти помогна да се адаптираш. Какво мислиш?
Огънят на надеждата, че родителите й ще нахлуят с отряд въоръжени войници и ще я измъкнат от тук, почти бе изгаснал. Тя се хвана за думите на Касандра като удавник за сламка.
- За мен ще бъде удоволствие! - каза и направи реверанс.
Другото момиче избухна в смях. Накара я да се почувства неловко, преди да отвърне:
- Няма нужда от подобни официалности. Тук няма други принцеси освен теб. А щом си в Пансиона изглежда титлата ти е загубена. Всички започваме живота си отначало щом попаднем на това място. И, повярвай ми, новият живот никак не е лек. Ела, нека ти покажа двора...
Дома бе пренаселен с деца, но само Касандра стана приятелка на Анабел.
Всичко в нея я очароваше! Кас беше от онзи рядък тип хора, които излъчваха непоколебима сила и самочувствие. Със своята обаятелна усмивка и топла душа, тя успяваше да обгърне всички около себе си с уют и вдъхновение. Винаги беше готова да помогне на другите и да ги подтиква да се борят за едно по-добро бъдеще.
Сините ѝ очи светеха като звезди в небето, а косата ѝ, винаги вързана на конска опашка, допълваше нейния елегантен и самоуверен облик.
За Анабел тя не беше просто приятелка, беше защита и опора, лъчът светлина в безкрайните мрачни дни и самотни нощи.
Първите няколко седмици в Пансиона без нея преминаха в мъгла.
Касандра обеща веднага да пише на Анабел щом се установи някъде, но в крайна сметка тя не получи нито едно писмо. Тази безизходица изглеждаше още по-тежка, като буреносен облак над нейното съществуване.
Всеки ден чакаше писмото да се появи с надежда, че Кас е добре, но всяка вечер минаваше без да донесе истината. В сърцето ѝ, въпреки надеждите, се появи тежестта на несигурността и тъгата, смесени с безпомощността на неизвестното...
***

Връщайки се в настоящето, Анабел пристъпи към гардероба. Отвори вратите му, предполагайки, че ще бъде празен. За нейна изненада, обаче малкото пространство бе запълнено с над една дузина рокли.
Всяка рокля беше изработена с изключителна грижа към детайла. Към всяка имаше и подходящ чифт обувки. Страничните чекмеджета бяха пълни с копринено бельо, което излъчваше елегантност и класа.
Не ѝ беше нужно да търси дреха, която да съответства навкуса ѝ. Всичко в гардероба беше не само красиво и изискано, но и нейният размер.
Имаше разнообразие от материи и цветове - от семпли и памучни, до копринени, бални рокли, падащи елегантно по земята.
Една мисъл се прокрадна в ума ѝ - навярно точно така би изглеждал гардероба ѝ ако нищо не се бе променило преди години...
Пръстите ѝ пробягаха по деликатната материя почти с благоговение. За първи път от толкова време се докосваше до нещо различно от сивите, протъркани от носене панталони и ризи от груба тъкан, които им осигуряваха в Пансиона.
Въздъхна, затръшвайки вратите на гардероба. Беше изпълнена с чувство на изумление.
С изминалите минути въпросите се натрупваха, като височините на бушуващи вълни. Нещата изглеждаха като призраци в мъглата на неразбирателството. Като отдалечени сенки на предавана реалност.
Анабел се облегна на перваза на прозореца. Печалният ѝ поглед се зарея към градината, където пътеките се извиваха като капризни мисли, изгубени в лабиринт на съмнения.
На кръглия площад осеян с каменни пейки, тя забеляза група гноми, които се смееха и разговаряха помежду си. Елфи с необичайно синя кожа и сериозни изражения минаха покрай тях. Изчезнаха в цветния лабиринт.
Погледът ѝ срещна очите на един от мъжете на пейката. Той я поздрави с усмивка и махване с ръка.
Внезапно чувство на изненада и срам я принуди да се отдръпне назад и да се скрие.
Усмивката върху лицето на гнома и разнообразието от същества смутиха Анабел. Откривайки толкова много раси, различни от тези, които обикновено бяха виждани в Олдари, я озадачиха.
Всички изглеждаха спокойни и неизпълнени със страх от "господарите".
За нея Властните може да бяха символ на потисничество и зло, но за другите те се явяваха като просто още една раса, с която да се споделя живота и пространството. Но хората по улиците... Те се страхуваха.
Това различие в перспективите я накара да се замисли по-дълбоко за света около нея и нейното място в него.
Кои всъщност бяха Властните?
Нито един от учебниците в Пансиона не съдържаше информация за тях. Сякаш историята им е била изтрита от паметта на света. Защо тези същества бяха пренебрегнати и забравени? Каква беше тяхната роля в историята и каква бе причината тяхното минало да бъде потиснато? И защо се бяха появили точно сега?
След като се измори от напрегнатото размишляване и крачене из стаята, младата жена се излегна на леглото с уморена въздишка.
Удобството и мекотата я привлякоха нежно. Окуражиха я да се отпусне и да забрави за проблемите си за момент.
Въпросите натрупани в ума ѝ си оставаха без отговор, докато Анабел се унасяше в сън. Но сънят не донесе така жадуваното облекчение от изпитваните емоции. С него дойде и Червеният дракон...