Властните

32. - Откровения

 - Магията може да бъде обяснена най-просто като желание. Поне при Техетите. За Натуралите тя не е заучени фрази или размахване на ръце. Тя е по-скоро чиста енергия, породена от силна емоция, чувство, копнеж. Може да приема каквато форма пожелае притежателя ѝ. За това е и толкова важно да я контролираш. Дори на подсъзнателно ниво.
 Стояха в средата на огромна, абсолютно празна зала. Някъде в западната част на имението. Гласът на лорд Рейн отекваше в пространството. Самите стени, сякаш поглъщаха думите му.
 - Натуралите се раждат с тази дарба - продължи Властния, - тя е като огън в кръвта им. Тяхната главна задача е да се научат да контролират интензитета на пламъка. Родените без магия не умеят да я използват само със силата на волята или желанията си. На тях им отнема години да създадат и задържат достатъчно енергия в себе си. Независимо от всички положени жертви и лишения, обаче, те успяват да се докоснат до магията само повърхностно. Само чрез заклинания. А за самите заклинания всеки трябва да се потруди.
 Лорда замълча само доколкото да се увери, че вниманието на Анабел е изцяло негово.
 - Определението на магията като огън винаги ми е допадало. Тя е точно това - игра с огъня. Ако не внимаваш, изгаряш. Макар всеки индивидуално да усеща собствената си сила - огън, лед, буря... Резултатът от невнимание е същият - пълно унищожение. Има раздел в магията, който е твърде опасен дори за Натуралите. Поради заплахата от пресушаване на резерва са измислени заклинанията. Те до голяма степен облекчават количеството енергия, необходимо за създаването на дадена магия. Съответно не са така силни, колкото биха могли да бъдат ако са породени от желание. За сметка на това са безопасни. Именно поради тази причина проклятията за противодействие и дори смъртоносните заклинания трябва да бъдат изречени гласно, не пожелани. От изключителна важност е да го запомниш, Анабел! Дори и в ситуации застрашаващи живота не бива да се поддаваш на емоциите си! Те могат да те погубят!
Сега е важно да подчиниш на волята си дивата сила вътре в теб. Очертай граници в съзнанието си и задръж „огъня" в пределите им.
 След всичко изречено до тук, Анабел беше убедена, че ѝ предстои живот изпълнен с несъзнателно подпалени неща. Въпреки това не сподели опасенията си с лорда.
 - Съзнанието ти трябва да е бистро - продължи с наставленията той. - Трябва да го освободиш. Да го изчистиш. Непредсказуеми ще бъдат последиците от магията ти, ако си разстроена. Ако не фокусираш ума си към точно определения стремеж, ако дори само за миг се разколебаеш и се отдадеш на чувствата си, това неминуемо ще доведе до... - той се усмихна иронично. - Подпалени завивки и картини. Или, което вече е страшно, застрашени животи.
 - Изглежда ми невъзможно! - проплака Анабел.
 Властния направи крачка към нея:
 - Не се отчайвай ако не успееш от първия път! Отнема години някой да се научи да не робува на чувствата и емоциите си. Обучението започва още от люлката, но на теб тази привилегия ти беше отнета. Все пак никога не е късно! Просто опитай!
 Думите му сякаш докосваха най-дълбоките ѝ страхове, но в същото време ѝ вдъхнаха и увереност.
 - За жалост, в историята на магията, или поне тази, която аз познавам, винаги е по-лесно да нараниш и убиеш, отколкото да излекуваш и създадеш. Когато нещо ни заплашва, чувството за самосъхранение взема връх и се заражда първичното желание да отстраниш заплахата. Ако успееш да надскочиш себе си в такава ситуация, то ти ще имаш пълен и абсолютен контрол над магията си.
 Рейн плесна с ръце, разсейвайки тежката атмосфера, създадена от последните му думи. Усмихна се широко, както никога до сега, като придаде ново усещане за лекота и очакване:
 - Сега! Да започнем с нещо лесно. Опитай да си спомниш масата, на която вечеряхме снощи! Точно и ясно. Представи си детайлите - текстурата на дървото, разположението на приборите, меката светлина на свещите. След това я пресъздай тук, в средата на залата. Ще се справиш! Вярвам в теб!
 Анабел почувства как сърцето ѝ забързва. Цялото ѝ същество се изпълни с адреналин.
 - Мога да опитам! - отвърна несигурно, но в гласа ѝ се долавяше и решителност.
 - Грешен отговор! Ти не просто ще опиташ. Ти ще успееш!
 Непоколебимата му вяра в нея я стопли.
Младата жена затвори очи. Съсредоточи се.
Едва не подскочи от изненада, губейки нишката на мислите си, когато за първи път ясно усети пулсацията на магия вътре в себе си. Опияняващо чувство за могъщество. На превъзходство.
Масата се появи в ума ѝ с удивителна лекота. Бялата покривка, сребърните прибори. Двата стола, на които бяха седнали. Виждаше ги толкова ясно, сякаш отново бе там.
Устните му върху ръката ѝ, целувайки всеки един пръст... Нежното, едва доловимо докосване...
Сърцето ѝ удвои ритъма си. Странно и силно усещане пропълзя по вените ѝ. Разля се в цялото ѝ тяло. Превърна се в жива, вибрираща енергия.
Нещо звучно изтрополи на няколко крачки от нея. Анабел стреснато отвори очи.
Там, точно на упоменатото от лорда място, се бе появила маса. Почти идентична с онази от спомените ѝ. Почти, но не съвсем.
Властния я огледа внимателно, като едва сдържаше усмивката си.
 - Не е зле, като за първи път - изрече оценяващо, но в гласа му се долавяше и лек присмех. - Интересно ми е да чуя причината за разсейването ти.
 Тонът му бе едновременно шеговит и предизвикателен. В очите му блестяха лукави искрици, които я накараха да се усмихне засрамено.
Дали се беше досетил за посоката, в която бяха тръгнали мислите ѝ?
Чувството на задоволство, обаче, надделя над срама. Магията в нея беше жива и реална! Готова да бъде овладяна и използвана.
В средата на залата стоеше маса. Жалко подобие на такава. Покривката бе обгоряла по краищата. Приборите бяха странно извити и изкривени. Единият крак беше по-къс от другите, заплашително накланяйки я.
 - Е, какво те разсея? - настоя да разбере той.
 Кръвта нахлу в бузите ѝ. Анабел сведе поглед в краката си. Рейн неусетно се озова до нея и повдигна брадичката ѝ с два пръста. Сърцето ѝ беше на път да изскочи от гърдите ѝ.
 - Чакам - с лека усмивка ѝ напомни той. - На къде се отклониха мислите ти, та масата така несправедливо пострада?
 - Ами... - стремително почервенявайки дори до върховете на ушите си, започна Анабел, - спомних си... докосването ви!
 Усмивката на Властния сякаш огря със светлина всяко едно кътче в огромната зала.
 - Хубаво е да го знам - прошепна и съвсем леко допря челото ѝ с устни.
 При допира всяко едно нервно окончание в Анабел се събуди за живот.
 - Да знаете кое? - едва чуто попита.
 - Да знам, че не съм ти безразличен... Че съм в мислите ти - дрезгаво отвърна той, прибирайки един паднал кичур коса зад ухото ѝ. - Защото ти не напускаш моите.
 Тези последни думи разпалиха непознат до сега копнеж в Анабел. Лорд Рейн, обаче, се врътна на пети. Отдалечи се от нея. Сякаш нищо не се бе случило, с изненадваща невъзмутимост, той обърна разговора в съвсем друга посока:
 - Как усети магията си?
 - Кое? - тя примигна няколко пъти, отърсвайки се от унеса си.
 - Магията, когато се използва оставя характерен за притежателя си отпечатък. Силно усещане. От гъдел до пълно вцепенение. При всеки е различно - изгарящ огън, ледено пробождане, помитащ всичко ураган. Първата стъпка към опитомяването на силата е да успееш да я оприличиш. Да я разпознаеш. Какво усети?
 - Беше сякаш... - несигурно отвърна Анабел, като търсеше правилните думи. - Вулканично изригване, чиято нажежена лава се разля по цялото ми същество и ме обгърна. Беше като експлозия на живот, която ме разтърси до дъното на душата ми! А вие какво усещате? - с блеснали от любопитство очи, попита.
На въпроса ѝ, Властния отговори със свой собствен:
 - Защо с всички в това имение ти вече разговаряш на „ти"? Всички, но не и с мен?
Въпросът му беше толкова внезапен, като гръм от ясно небе. Анабел не успя да отговори.
За по-малко от секунда, той отново бе застанал пред нея.
 - Защо отдръпна ръката си, когато Манира влезе, Анабел? - измамно ласкаво продължи да пита Рейн.
 Извисяващата му се фигура я изплаши. Близостта му в този момент започна да я задушава.
 - Не зная - едва чуто отвърна.
 - Извинявай! Изплаших ли те? - усетил смущението ѝ, той се отдръпна.
 - Н-не! - отговорът прозвуча неубедително дори в нейните уши.
Лорд Рейн ѝ обърна гръб. Известно време стояха мълчаливо. Всеки изгубен в собствения си свят.