Властните

20. - Техетите

Все още притисната в Манира, Анабел осезаемо усещаше присъствието му. Част от тревогата, която я изпълваше се разпръсна от близостта му. Той също, сякаш едва сега осъзна допира ѝ и внимателно се отдръпна. Ръката му, обаче, остана преплетена с нейната.
Анабел започна отново:
- Та, може ли да те попитам нещо?
- Разбира се! Винаги! - прокарвайки палец по кокалчетата на ръката ѝ отвърна генерала.
Младата жена не знаеше от къде да започне. Сред морето от въпроси, тя избра най-лесните и очевидни:
- Разкажи ми за народа си. Кои сте вие всъщност? Защо дойдохте тук?
Макар лорд Рейн да беше отговорил на последния въпрос, тя все пак го зададе и на Манира.
Той я заведе до една от многобройните пейки, чиято арка бе отрупана с бели цветя, като камбанки. Въпреки хладната нощ и пред прага на зимата, те цъфтяха необезпокоявани.
- За да мога да ти разкажа всичко, всички събития довели до този момент, ще се наложи да се върна доста назад във времето. Предупреди ме ако започна да те отегчавам. - усмихна се мило Властния.
- Не мисля, че това е възможно! - отвърна на усмивката му Анабел. - Все пак прекарах половината си живот в търсене на информация за вашия вид.
- Техетите са, може би най-древната и могъща раса на Скавир. Макар драконите да биха оспорили това твърдение, ние бяхме велика военна сила. Не познавахме вкуса на загубата. В даден момент почти цял Скавир беше в краката ни, но непрестанните войни са изморително начинание. За щастие по онова време бяхме късметлии, имахме владетел, който се интересуваше от благополучието на народа си. Но, разбира се, във всяко стадо се крие и вълк в овча кожа. Лорд Кодер, дясната ръка на тогавашния владетел, остана недоволен от незавършения поход. Той жадуваше за пълното господство на Техетите в Скавир. Вярваше, че ние сме богоизбрани да властваме над света. И това го тласна към предателство. Узурпира властта и успя да завладее целият Скавир. Но дори това се оказа недостатъчно за амбициите му и жаждата за власт. Лорд Кодер обърна взора си към Шарсатай - светът на демоните. Това доведе до пълното изтощение на армиите ни и след десетилетия на ожесточена война за пръв път се оказахме от губещата страна.
- Има една особеност, която тежи като проклятие над народа ни - за нас е ужасно трудно, граничещо с почти невъзможно, да заченем деца. Много рядко имахме щастието Аласар да се огласи от детски плач. Каква ирония! Дарени сме с дълголетие, но сме лишени от най-голямата радост в света! Всяко едно от децата на Техетите се пазеше с цената на всичко свято. Демоните откриха тази наша слабост и именно там ни нападнаха. Унищожиха бъдещето ни, а с него и желанието ни за борба.
Манира замълча, а погледът му се зарея над дърветата, несъмнено хванат в капана на спомените. Анабел мълчеше, като се опитваше да си представи зверствата, през които беше преминал народът му. Не след дълго, лорд Талаер продължи:
- В лудостта си и въпреки болезнените загуби, лорд Кодер се опита да пороби и драконите. Не знам дали знаеш, но драконите са летописците на Скавир. Те не се замесват в земните дела. Носеха се слухове, че ако Техет има дете от човек, то детето ще има силата да подчини дракон на волята си. Така и не се стигна до там да разберем вярно ли бе това. Драконите за пръв път напуснаха небесното си царство и нападнаха Аласар. Ние бяхме твърде обезсилени, за да дадем какъвто и да е отпор и родината ни бе изпепелена до основи. Лорд Кодер бе публично екзекутиран, както и всеки друг дръзнал да повярва, че Скавир ни принадлежи по право. На онези от нас, които се предадоха бе даден втори шанс, но не и без определени условия. Драконите ни позволиха да изберем новия си владетел и да възродим Аласар, но едновременно с това очертаха граници. Прекрачването им се наказваше със смърт. Станахме затворници в собствения си двор. Всеки контакт с външния свят беше забранен и с времето се превърнахме в легенда.
Тук генерал Талаер отново спря, а през лицето му премина сянка на дълбока скръб. Изглеждаше така, сякаш искаше да каже още, но нещо го възпираше да продължи.
- Не разбирам - объркано изрече Анабел. - Как тогава сега сте тук?
Тъжна усмивка изви ъгълчетата на устните на Манира.
- Историята обича да се повтаря...
- Кой е лорд Тирас? Той ли стои зад всичко това?
- Лорд Тирас е...
Точно тогава някъде в далечината, може би до външните порти, тишината бе разсечена от изпълнен с болка вик. Манира скочи на крака и припряно изрече:
- Отиди си в стаята, Анабел! Заключи и не отваряй на никого, освен на мен!
- Но, Манира...
- Послушай ме! Няма да позволя нищо лошо да ти се случи! Само направи каквото ти казвам!
Властния не изчака да види решението на Анабел. Затича към мястото от където бе дошъл викът. Младата жена нямаше избор освен да го послуша. Ако сега останеше щеше да бъде само пречка. Изпълнена с тревога пое към вътрешността на имението, когато:
- Принцесо! Време е! - Касандра се появи от сенките, задъхана. - Казах ти, че ще се върна за теб! Тръгвай, преди да е станало твърде късно!
Хвана Анабел под лакът и я задърпа към прикритието на дърветата.
- Кас! Чий беше този вик? Какво се случи току-що?
Анабел беше твърде изненадана, за да даде отпор на приятелката си. Касандра неумолимо продължаваше да я дърпа към сенките на дърветата.
Най - накрая тя все пак съумя да събере мислите си и отскубна ръката си, спирайки на място.
- Няма да дойда с теб, Кас! Съжалявам! - твърдо изрече, сигурна в решението си. - Вярвам им! Те няма да ме наранят! Благодаря ти за всичко, което направи за мен, наистина! Но аз мисля, че мястото ми е тук!
Сините очи на някогашната ѝ приятелка се превърнаха в ледени сфери изпълнени с омраза и ненавист. Върху лицето ѝ се изписа злоба, която Анабел никога преди не бе виждала.
Касандра замахна с ръка и я зашлеви през лицето. Анабел вдигна ръка, разтривайки пламналото място.
Не можеше да повярва! Отказваше да повярва! Толкова дългогодишно приятелство! Когато всичко изглеждаше невъзможно, когато беше готова да се предаде, Касандра винаги беше там, за да вдигне духа ѝ! Да ѝ вдъхне надежда, да я накара да продължи... А сега? Сега я гледаше с неприкрита омраза. Защо?
- Глупачка! - загубила самообладание изкрещя другата жена. - Той рано или късно ще те получи! Ако сега дойдеш с мен по собствена воля, ако се присъединиш към него, той може и да те остави жива! Би могла да станеш свидетел на нещо велико! Изборът дали да стоиш до него или в краката му, като всички останали, е твой! За мен, разбира се, би било удоволствие да видя как ще те смачка с ботуша си! Всичките тези години, през които ми се налагаше да търпя хленченето ти ще бъдат възнаградени, когато видя как и последната капка от магията ти бъде изсмукана!
Анабел стоеше замръзнала на мястото си и не можеше да отвори уста да отвърне. Беше вцепенена. Наранена. Касандра се оказа поредната лъжа в живота ѝ...
- Анабел! - долетя гласа на Манира.
Стъпките му отекваха някъде зад нея. Той бързо се приближаваше. Младата жена несъзнателно се обърна, чувайки името си. Когато отново погледна към Касандра нея вече я нямаше. Сякаш никога не е била там...
- Анабел! Защо си все още тук? - Манира бързо прекоси разстоянието тревожно взирайки се в лицето ѝ. - Добре ли си? Случило ли се е нещо?
Едва сдържайки сълзите си, младата жена събра останките от кървящото си, разбито сърце и се насили да отговори:
- Всичко е наред! Добре съм! Просто се изплаших. Чий беше този писък?
- Барду. Елфът, който стоеше до Аласа на празненството. - генералът видимо посърна.
- Той... мъртъв ли е?
- За съжаление, да. Все още търсим извършителя, но изглежда е избягал. Викът на елфа е осуетил плановете му.
Нима Касандра го бе убила? Явно беше способна и на това.
Дали да каже на Властния?
Най-добрата ѝ приятелка!
Не успя да намери сили в себе си да разкаже...
- Хайде, нека те изпратя до стаята ти.
Щом стигнаха, Манира спря пред вратата и отново се вгледа в лицето ѝ:
- Сигурна ли си, че си добре?
- Да, не се тревожи за мен! - бързо излъга Анабел. - Просто тази нощ ми дойде в повече.
- Няма да позволя на никой да те нарани! Заклевам се!
Лорд Талаер вдигна ръка и нежно втъкна един паднал кичур коса зад ухото ѝ. Пръстите му погалиха лицето ѝ леко, като перце, преди да се отдръпне.
- Спи спокойно, прекрасна Анабел! - обърна се и бързо се отдалечи.
Анабел влезе в стаята си и опря гръб във вратата. Сълзи пареха в очите ѝ, когато се свлече по нея.
Не знаеше колко още можеше да понесе преди да полудее. Не умееше да различава истината от лъжата. Всичко се размазваше в един непрекъснат поток от съмнения. Сред този хаос, въпросите единствено се умножаваха. Кой беше този, който бе изградил целия този фасаден свят само за нея?
Неканен образът на лорд Рейн изплува в съзнанието ѝ. В този момент, тя беше сигурна, че в него имаше истина. Тоест, поне някаква истина.
Коравите му настойчиви устни, властно впити в нейните. Отчаянието в целувката му. Болката в очите му - всичко това бе истинско...
Изправи се и с бавни стъпки тръгна към леглото. Умората я обвиваше като тежка завивка. Единственото ѝ желание беше да заспи. Да се потопи в забрава и да избяга от бремето на реалността.
Изведнъж дочу тихи стонове, които долитаха от стаята на лорда. Замръзна на място. Воплите, изпълнени с неизмерима скръб и отчаяние, отново напълниха очите ѝ със сълзи. Сякаш това беше и нейната болка. Беше непосилно да слуша и да остане незасегната от агонията на човека в отсрещната стая.
Анабел се втурна към вратата...