Властните

36. - Неочакван приятел

 Анабел бързо прекоси каменния под. Излезе през импозантната двукрила врата и се озова на свеж въздух. Отчаяна и изпълнена с адреналин тя хукна към близкия лес. Тъмните дървета се извисяваха над нея. Сенките им се люлееха заплашително на лунната светлина.
Когато навлезе по-дълбоко в гората, тя чу дивите звуци на нощта: виенето на вятъра, скърцането на клоните и нещо друго... тежко дишане и тропот на лапи. Върколаци, в истинската си форма, препускаха сред дърветата. Мощните им тела се движеха с грация и сила. Очите им светеха със злокобен блясък, а устите им бяха разкривени в страховити усмивки.
Внезапно, от сенките пред нея се появи висока фигура. Едва сдържайки сълзите, Анабел се подготви за предстоящия сблъсък. Това, обаче, се оказа излишно. Когато луната достигна лицето на новодошлия, той се оказа Келнахар. Адреналинът рязко се оттече от тялото ѝ и Анабел се срина. Не можеше да се сдържи и минута повече. Разплака се пред страшния и непознат мъж, без да се интересува какво би си помислил за нея.
В същия момент, ръцете с които навярно би могъл да строши нечий череп, внимателно я обгърнаха. Тя зарови лице в гърдите му, хлипайки - гърдите на един непознат.
Той заговори с лек и успокояващ тон, без намек за сарказъм:
 - Поплачи. Излей всичко! От опит знам, че помага! Парадоксално, но пред чужди е още по-лесно! Понякога се чувстваш така, сякаш можеш да излееш душата си пред някой, когото никога не си срещал, отколкото пред най-близкия си. Това е страшно облекчение, което носи неочаквана свобода.
Те стояха така - тя мокреща ризата му с нестихващите си сълзи, а той прегърнал я, галейки гърба ѝ.
 Анабел плачеше за родителите, които ѝ бяха отнети. За приятелката, която мислеше, че има. За лъжите, от които беше изтъкан целия ѝ живот. За лорд Рейн и факта, че той предаде доверието ѝ. И за себе си... Плачеше за себе си и за любовта, която сега осъзна, че изпитва към Лорда. А Келнахар мълчеше. Просто я притискаше към себе си.
Когато най-накрая язовира от сълзи взе да пресъхва, тя се отдръпна. Червеноокият веднага я пусна, но зорко следеше всяко нейно движение. Безмълвно ѝ подаде кърпичка.
Докато подсушаваше лицето си, младата жена се осмели да попита:
 - Често ли ви се налага да утешавате жените, та да пазите кърпичка под ръка? И съжалявам за ризата!
Келнахар се усмихна, но очите му останаха сериозни:
 - Ризата винаги може да се смени. Колкото до кърпичката... - той направи кратка пауза. - Нека кажем, че е просто част от мен. Всички имаме своите рани, Анабел. Някои видими, други не. По ирония на съдбата понякога срещаме хора, които носят същите белези. Можеш да мислиш за мен като един от тях.
Анабел се усмихна слабо. Все още усещаше солените следи от сълзите си.
 - Благодаря ви...
Келнахар леко наклони глава в знак на разбиране:
 - Понякога най-силната подкрепа идва от най-неочаквани места. Помни това.
Тя кимна. Усещаше, че той говори истината.
Макар да беше непознат, в този момент Келнахар беше единственият, който не я съдеше. Не я упрекваше. Просто ѝ позволяваше да бъде слаба. За един последен път. Беше му благодарна повече, отколкото можеше да изрази с думи.
Страшният мъж със зловещи червени очи изведнъж вече не я плашеше. Вместо това, Анабел усети топлина и разбиране. Келнахар споделяше нейната болка. Присъствието му тази вече ѝ носеше утеха, а не страх.
 - В моя свят сълзи могат да си позволят само слабите. А тях бързо ги убиват. Предполагам, това е една от причините да се махна - каза той, а в гласа му се преплитаха горчивина и ирония.
 - От къде сте всъщност, лорд Келнахар?
 - Само Келнахар. Роден съм в Шарсатай. В Хербер - владението на демоните и седемте луни. За разлика от вашите две, едната от която се вижда само през зимата, ние си имаме цели седем.
 Демон? Демон!
Анабел зяпна огромния мъж и се опита да си представи как всъщност изглеждат демоните. Освен очите, също като Властните, той по нищо не се различаваше от хората. Вярно, беше сякаш по-висок от нормалното, но...
Усмивката му отново стана иронична, когато я улови да го гледа така безсрамно:
 - Чудиш се дали имам копита? Или може би крила и опашка?
 - Толкова ли е очевидно? - засрами се Анабел.
 - Ха-ха! Може би някой ден ще ти се удаде да разбереш! - весело отвърна демона, забелязвайки разочарованата ѝ физиономия. - Нека първо се поопознаем, преди да преминем към интимност! - той ѝ намигна, след което се обърна към двореца. - Трябва да се връщаме. Липсата ти със сигурност вече е забелязана.
 - Защо помагате на лорд Рейн след като служите на баща му? - не се стърпя Анабел и попита.
 - Аз не служа на никого, Анабел. Както вече споменах, дължах услуга на младия Рейн.
С бавна крачка, давайки ѝ време да го настигне, той тръгна напред. Тя, обаче, не помръдна.
 - Аз... Не искам да се връщам там! - тъжно отвърна Анабел.
Келнахар въздъхна тежко, приемайки последствията, които го очакваха след решението му:
 - В теб има нещо, Анабел - каза, оглеждайки я преценяващо. - Нещо, което страшно много ми харесва и което не бях срещал отдавна. Рискувам прикритието си, но така да бъде. Вярвам, че си заслужава. Върви!
 Той леко махна с ръка. На няколко крачки встрани се издигна и отвори непрогледният черен портал. Огнените езици облизваха процепа, съскайки злокобно. Младата жена потресено се взираше в дупката, неспособна да помръдне.
 - Само така би могла да се измъкнеш незабелязано. Не се тревожи, пламъците няма да те наранят! - увери я Келнахар.
Тя понечи да направи крачка към ужасяващия отвор, когато демонът реши да добави:
 - Скоро ще се видим отново! - намигна ѝ дяволито. - Едва ли дълго ще успея да стоя настрана!
Анабел предпочете да не пита какво имаше предвид той. Пое дълбоко въздух, усещайки как сърцето ѝ забързва в очакване. Почти затича към черното нищо, което се издигаше пред нея като път към ада.
Когато прекрачи през портала, почувства че минава през гладка огледална повърхност, която се разтвори под допира ѝ. В миг се понесе надолу, като че ли падаше в безкрайна пропаст, завладяна от вихър от сенки и огнени пламъци. Тъмнината я обгърна и времето сякаш спря. После, като вълна на събуждане, Анабел усети твърда земя под краката си. Зад нея портала бързо се затвори и изчезна. Тя се огледа, като с удивление осъзна, че стои в спалнята си. Тишината на познатото пространство беше нереална след тъмното пътуване. Сърцето ѝ все още блъскаше ускорено в гърдите ѝ от преживяното.
Пренасянето определено бе за предпочитане пред порталите.
Анабел мислеше, че бе изплакала всичките си сълзи. Не вярваше, че е в състояние да произведе дори само още една... но се оказа, че греши.
Зарови лице във възглавницата и сълзите отново рукнаха, обземайки я като безутешна буря. Чувстваше се като малко, изгубено дете. Изгубено в мрака на собствените си емоции.
 Първите слънчеви лъчи я намериха седнала на перваза на прозореца, обляна в слаба утринна светлина. Не беше успяла да мигне. Беше твърде вцепенена и объркана от всички мисли, които я разкъсваха отвътре. Тишината на ранната утрин я притискаше като тежък похлупак.
Лорд Рейн така и не дойде да провери дали е там. Дали се е върнала. Нейната болка и отчаяние останаха незабелязани.
Около един часът след полунощ дочу движение в стаята му, но скоро след това всичко заглъхна.
В онзи миг осъзна колко сама е всъщност.