Властните

45. - Изгубена

Анабел продължаваше да се взира през прозореца, но оставаше сляпа за случващото се в подножието на замъка. Виелицата тук горе беше прекалено силна.
Сълзите мокреха лицето ѝ, докато отпускаше безпомощно ръце.
Вратата се отвори, пропускайки високата фигура на Аласа. Изражението на елфа бе някак гузно, докато поставяше поднос с храна върху малката маса.
- Анабел, аз... - започна, но младата жена не я остави да довърши.
- Нищо от това, което възнамеряваш да ми кажеш, не ме интересува, Аласа! Или предпочиташ Ниара? Кажи ми само имаше ли поне зрънце истина в историята ти?
- И да, и не - откровено отговори елфа. - Опитай се да разбереш, Анабел! Тирас ще обедини разпокъсания на кралства, Скавир! Край на войните! Край на постоянното надзъртане зад рамо! И законите... Мъжът ми беше жесток тиранин. Пребиваше ме и ме използваше по всеки възможен начин! Аз бях негова собственост. Най-лошото от всичко беше, че той действително имаше право на всички зверства, на които ме беше подложил през годините! Поне според законите на елфите. Аз му принадлежах и нямаше закон, който да ми позволи да потърся помощ!
- За това стана наложница на един луд? И предаде онзи, който ти безрезервно ти вярваше?
- По-добре наложница, отколкото поробена, без право на глас, съпруга! Лорд Тирас ще донесе това така необходимо равенство, Анабел! Не е нужно да погубваш живота си, когато би могла да се присъединиш към него по своя собствена воля! Бъди инструмента в ръцете му! Инструмента способен да донесе мир и равни права за всички!
- Това са думи на безумец, Аласа!
Анабел гледаше елфа изпълнена с ужас. Осъзнаваше, че стои пред опасна и отчаяна жена, готова да прегази всичко заради своята вярност към Тирас.
- Нахрани се, Анабел, и помисли - спокойно изрече елфа, напускайки стаята.
Налудничавите, лишени от всякаква логика, думи на Аласа успяха, макар и за кратко, да разсеят тревогата на Анабел по Манира. Тревога, която се завърна с пълна сила в мига, в който отново остана сама.
Младата жена за пореден път се обърна към прозореца. Виелицата най-накрая бе утихнала. Сега вече можеше да види какво се случва под нея.
С облекчение, което едва не я подкоси, видя как лорд Рейн помага на Манира да се изправи!
Той беше дошъл! Беше тук! Всичко щеше да бъде наред!
Отпусна се с ръце опрени в стъклото, но внезапно движение встрани от двамата Властни привлече вниманието ѝ.
- Не-е-е-е!
Черна фигура бавно се изправи и започна да се прокрадва към незащитените им гърбове.
Анабел закрещя и заблъска по прозореца. Отчаяно се опитваше да ги предупреди:
- Обърнете се! - крещеше тя. - Той е там! Зад вас е!
Но те не я чуха. Не се обърнаха. И фигурата ги застигна.
Оръжието потъна в гърба на Виктор. Той падна, повличайки Манира със себе си.
Ръцете я боляха, но не спираше да блъска по прозореца.
Гласът ѝ прегракна, но продължаваше да крещи.
Можеше ли да промени съдбата? Съдба, която вече се бе разиграла пред очите ѝ.
Черната фигура се извърна от Виктор и издърпа Манира на крака. Генералът вдигна очи нагоре... В този момент времето спря.
Той я видя!
Един безкрайно дълъг миг двамата се взираха един в друг. Само с поглед, Анабел се опитваше да му внуши, че всичко ще бъде наред. Че ще успеят да преодолеят и това, макар сълзите да издаваха собственото ѝ отчаяние и безнадеждност.
И просто така мигът свърши...
Отнеха ѝ го, когато магията излязла от Рейн прониза тялото на Манира.
Медните, винаги излъчващи спокойствие и увереност очи, изгаснаха! В тези очи тя никога повече нямаше да прочете откритото възхищение и копнеж. Никога вече нямаше да види топлотата и светлината в тях...
Той падна по лице. Безжизнен в снега. За Анабел светът забави своя ход, докато изцяло не спря да се върти...
Манира си отиде!
Белият пейзаж изведнъж потъмня пред очите ѝ! Изгуби своето сияние. Мъката едва не я задуши! Болката от загубата безмилостно и жестоко стисна онази част от сърцето ѝ, където се намираше Манира. Раздроби я на хиляди неуловими частици!
Добродушният, мил и внимателен генерал бе мъртъв! Покосен от магията на Виктор Рейн!
НЕЙНИЯТ генерал вече го нямаше! Нямаше го! Те ѝ го отнеха!
По вените ѝ плъзна непознато досега чувство. Този път не беше като лавата, която лениво, но непреклонно си пробива път. Сега това бе милиони пъти по-могъщо! Беше вулкан, готов да изригне с невъобразима интензивност! Готов да превърне всичко в пепел и разруха! В ураган, изтъкан от ярост и отмъщение!
Амулета от вулканично стъкло, който ѝ бе подарил търговеца, се нагря на гърдите ѝ. Всяка клетка от нейното същество започна да поглъща тази топлина.
Всичко, което трябваше да направи сега, бе да позволи на огъня да я обсеби! Да изпепели всички ненужни човешки чувства! Да я лиши от състрадание! Да я въоръжи с безкрупулност! За да отмъсти! За да убива!...


***


Бавно отваря очи. Над нея грее слабото зимно слънце. Прокрадва се през част от срутен таван.
Къде се намира?
Изправя се с усилие. Едва не полита отново към земята, когато сякаш ковашки чукове започват да блъскат в главата ѝ. Главоболието ескалира до точка на нетърпимост. С последни сили се обръща и бавно тръгва.
Върви сред отломките оставени от нечия безпощадна жестокост. Очите ѝ се изпълват със сълзи.
Кой би причинил това?
Кому е било нужно?
Защо?
Залита сред развалините. Пулсът ѝ се ускорява от напрегнатия опит да стигне до изхода. Започва да става все по-трудно да си поеме дъх. Очите ѝ издирват прозрачен път през хаоса на унищожение. Търсят спасение.
Спира за миг, все още разтърсена от околната реалност. Опитва да събере мислите си. Да намери отговори.
Къде е?
Какво изобщо прави тя тук?
И най-важният от всички въпроси - коя е тя?
Всеки опит да възкреси някакъв спомен в съзнанието си е съпроводен от нова вълна на болка. Превива се на две и стиска зъби, за да не изстене.
Съзнанието ѝ е празно. Лишено от спомени и надежди. Като една безкрайна пустош. Пустош, където времето и съдбата изглеждат безсмислени.
Без минало. Може би, дори и без бъдеще.
Една огромна черна празнина.
Бездна.
Втурва се през морето от обезобразени и разпокъсани тела. Безжизнени останки от страшна сцена. Мрачният пейзаж я пронизва с ужас и отчаяние. Продължава да търси изход от този кошмар, носейки в себе си бремето на неизречената трагедия.
Тялото на жена със сини стъклени очи привлича вниманието ѝ. Несъмнено зад страха запечатал се на лицето ѝ прозира нещо смътно познато. Болката в главата ѝ, обаче не ѝ позволява да извика спомена, който ѝ е нужен. Лицето пред нея си остава мистериозно и неузнаваемо.
Няма значение.
Най-важното в този момент е да се махне от тук.
Стъкла от строшените прозорци хрущят под краката ѝ. Макар от тях да прониква хладен вятър, миризмата на кръв и разложение остава тежка във въздуха.
Замахва с ръка към разнебитената врата. Остатъците дърво веднага се отварят.
Магия.
Бегло осъзнава своята необикновена способност, която е като безусловен рефлекс. Въпреки, че не знае от къде я притежава, сега трябва да се фокусира върху текущата неотложна задача - да избяга от този кошмар.
Магията става инструмент в ръцете ѝ, без значение от мистериозния ѝ източник.
Пристъпва отвън. Вдишва свежият въздух и усеща облекчение. Болката и световъртежът постепенно намаляват. Временно освобождение от агонията. Сега, тя трябва да се фокусира върху момента. Да предприеме следващите стъпки в своята загадъчна и опасна обстановка.
Поглежда към небето. Ситни снежинки падат върху лицето ѝ. Въпреки красотата на снега, той е променен от кръвта пропила се в него.
Проследява с поглед кървавите дири. Вижда още тела. Телата на онези, които са опитали да се спасят, но са били обречени на неуспех.
Зимата притежава своята мрачна история в този пейзаж на смърт и разруха.
Обръща се. Разглежда руините останали от някога величествен дворец. Срещу него се простира гората. Протяжният и жалостен вик на една птица разкъсва тишината. Но този звук е кратък и оставя след себе си безвремие.
В този мълчалив свят, тя стои неподвижна. Опитва да разгадае тайните и предизвикателствата пред себе си.
Сърцето ѝ започва да удря като барабан, когато неочаквано силни ръце я обгръщат изотзад.
Успява да се изтръгне от нежеланата прегръдка. В ръката ѝ вече се е образувало огнено кълбо готово да полети към неприятеля.
Миг преди да атакува, обаче, решава да попита:
- Кой, по дяволите, си ти?!
- Анабел? Анабел, това съм аз!
Ромбовидни, изумрудено зелени очи я гледат изпълнени с тревога.
Анабел? Това тя ли е?
- Ранена ли си? - не спира да пита непознатия.
Ранена?
Не, тя не усеща болка никъде другаде, освен в главата си. Близостта на мъжа, обаче, я смущава. Дори я плаши.
Той прави крачка към нея, но тя извисява глас:
- Спри!
Огненото кълбо несъзнателно се понася към него. Единствено бързите му рефлекси успяват да го спасят.
Непознатият я гледа с нарастващо недоумение. Смаян е от държанието ѝ.
- Анабел, - започва отново, - това съм аз - Виктор!
- Виктор? - повтаря тя като ехо.
Името звучи някак странно познато. Откъде обаче?
Болката избухва отново! По-силна от преди! Ръцете ѝ се стрелват нагоре, а тя се превива на две.
Виктор се протяга към нея безпомощно, но тя крещи:
- Не се приближавай!
Около нея се образува кръг, от който се издигат ярки сини пламъци.
Защо огънят е син?
Слисан, мъжът със зелените очи я гледа съкрушено. Само с поглед се опитва да я призове да си спомни...
Но тя не го познава!
Единственото, което иска е да си почине. Да поспи. Да събере мислите си и да укроти болката. Сама.
Затваря очи.
Миг по-късно огнения обръч изгасва. Остава само овъгления кръг по земята. Центърът му е празен.