Пропуснати от Смъртта

Глава 7

-От ляво трябва да минем!-рече ядосано Мишел.
-Станцията е от десният коридор!-отвърна Марк.
-Помня отлично картата! И трябва да тръгнем от ляво.
-Тц, знаех си, че трябва да я снимам. Запомнил съм я, но явно трябва да обяснявам на глупаци като тебе.
-Не се мисли за по-умен от мен.

Двамата спореха разгорещено по кои път да минат. В същото време Лука беше седнал на релсите и ядеше сандвичи, слушайки ги.

-Лука кажи му, че греши и трябва на ляво да тръгнем.-обърна се момичето.
-Не я слушай. На дясно сме.-отвърна Марк.

Момчето стоеше и ги гледаше с объркан поглед.

-На където и да тръгнем все ще стигнем до някоя станция, нали?-запита той.
-Така е, обаче може по-дълго време да ни отнеме, ако е грешният път.-отвърна брат му.
-Имаме храна и вода поне за 3 дена, така че със сигурност ще сме излезли до тогава.

Момчето стана и мина пред тях.

-Нека минем от дясно. Казвам го, не за да подкрепя Марк, а защото там ми харесва повече.
-Сериозно?-запита отчаяно Мишел, а Марк я изтледа със самодоволна усмивка.

Лука продължи напред и Марк бързо го настигна.

-Между другото ти и Дъглас какво правихте през двата дни път? Изглеждаш спокоен.
-Оо, да вярно.
-Що за реакция!? Мислех, че ще те пребие. Изглеждаше раздразнен. Той е добър човек, обаче на моменти и мен ме подтиска.
-Не го мисли много. Нищо кой знае какво говорихме.
-Казваш го, защото е истина или защото те кара да го кажеш?

Внезапно се чу отново силна вибрация. Всичко се разтресе и тримата едвам стояха прави. Застанаха близо до стените, за да имат упора. След няколко секунди всичко оттихна и се гледаха взаимно учудено.

-Какво беше това?-запита Мишел.
-Сигурно друга сграда се е срутила. Дано всички са добре. Трябва да продължим.

Двамата братя пристъпиха напред, но момичето стоеше на едно място. Изглеждаше леко отнесена и замаяна.

-Добре ли си Мишел?-запита Лука разтревожено.

Момичето започна да трепери и стисна здраво юмруци.

-МАМКА МУ!-изкрещя тя и удари стената, оставяйки следи от удара си.

-Тц, не сега.-рече отчаяно Марк удряйки с ръка челото си.
-ПИСНА МИ ОТ ВАС! МАЙНАТА ВИ!-отново крещеше.
-Най-малко сега ни липсваше ти, Лиза.
-Не ми пука. Млъквай! Вие сте виновни за това, че сме тук. Не искам да ви гледам.