Пропуснати от Смъртта

Глава 9

-Ало?
-Дъглас е. Мисля, че разбрах напълно какво се е случило тук. Но сигурно и вие вече знаете една част, защото сте на станция, нали Марк?
-Вече знаеш?
-Щеше да е странно, ако не знаех. Кажи какво си научил.
-Еми, сега сме на станцията до кръглата църква и тука има група от хора. Изхода ни е блокиран, за това щяхме да поемем към следващата.
-Стойте заедно долу. Аз ще сляза.
-Защо ти е да слизаш?
-Имам си причини.

Дъглас затвори без казва нищо повече. Марк въздъхна тежко и загледа Мишел.

-Чу го. Ще си постоим още тук.-отвърна момчето.
-Щом така е казал нямаме избор. Отивам да намеря Лука и да му кажа.

Марк се съгласи и момичето тръгна. Тя не знаеше къде се намира, тъй като беше припаднала през цялото време, но реши да тръгне по пътя на Лука. Мина по същия като него коридор и стигна до частта с релсите. Там видя седнал Лука, който хвърляше камъни по релсите. Мишел се доближи до него и седна.

-Как си?-запита тя. Обаче момчето мълчеше и продължаваше да хвърля камъчета.
-Виж, ти за пръв път си на такъв дълъг път. На мен и Марк сигурно ни е за пети. Не за пръви път се натъкваме на подобна ситуация. Свикнали сме с мисълта, че няма с какво да им помогнем.
-Защо да не може?
-Това е светът.

Лука я изгледа злобно и стана, отдалечавайки се от нея.

-Що за тъпо извинение е това!? Писна ми да го слушам! Майната ви и на двамата!
-Стига Лука. Такава е ситуацията. С какво можеш да има помогнеш?
-Да ги изведем навън?
-Не ги ли виждаш? Голяма част от тях са възрастни и деца. Няма да оцелеят и ти знаеш това.
-Но да стоят тук...

Момчето отново седна на земята и наведе тъжно глава надолу.

-...е просто гадно.
-Няма какво да направим. Нашата задача е да намерим безопасно място, не да помагаме на другите.

Мишел стана от мястото си и се въщаше към останалите.

-Дъглас ни се обади. Каза да не се качваме още. Той щял да дойде при нас.-рече тя и продължи по пътя си.

Лука вдигна глава учудено, но не каза нищо. Замисли се за момент, гледайки празно към земята. Скоро той вдигна тениската си, откривайки корема си. Гледаше към големия си белег от лявата част с тъжен поглед.

-Отново нищо не мога да направя. Какво би сторил ти, Том? Винаги имаше решения за проблемите...