Пропуснати от Смъртта

Глава 29

П.О.В Лука

Не знам защо, но главата не спира да ме боли. Клепачите ми тежат повече от обичайното и не мога да си отворя очите. Какво стана? Помня, че се биех с Айден, но защо бях припаднал?

Бавно започнах да ставам от земята и се подпрях на стената, докато седях на пода. Най-накрая си отворих очите и първото нещо, което видях, бяха ръцете ми–целите в кръв. Нямаше ги металните ми боксове и кожата на кокалчетата ми беше обелена. Не можех да определя дали кръвта е моя или не, но доста ме боляха.

Реших да се огледам и не можех да повярвам на очите си–Айден беше припаднал на земята. Цялото му лице беше в синини и кръв. Челото му все още продължаваше да кърви и изглеждаше блед. Защо е в това състояние? Аз ли го направих? Защо нищо не помня?

Не можех да си отговоря на никой въпрос, но най-накрая видях малко шишенце с хапчета. Бързо осъзнах, че е мое и всичко ми се изясни. Грабнах го и бързо го пъхнах в джоба си, преди някой да е видял. Сигурно скоро ще повръщам от това, но колко ли съм изпил, че да не помня нищо?

Изведнъж се чу глас отстрани. Звучеше като пъшкане от болка. Идваше от вратата и чак тогава забелязах лежащата Рокси на земята с рана от куршум в рамото. Около нея се беше образувала локва от кръв и не изглеждаше да е в съзнание.

Всичко беше пълна каша. На стената имаше дупки от куршуми, земята беше боядисана с кръв, двама лежаха в безсъзнание, а аз почти не си усещам тялото.

"ТОЛКОВА ЛИ НЕ ЦЕНИШ ЖИВОТА, ШИБАНО ЧУДОВИЩЕ?!"

Малко по малко започнаха да ми се връщат спомените, но все още не разбирах нищо.

–ЛУКА!–чух вик от вратата. Обърнах се и забелязах брат ми, който изглеждаше задъхан. Тичал ли е до тук? Изглеждаше доста пребледнял и притеснен.–Какво е станало тук?! Чух изстрели и бързах да дойда, но това място е като лабиринт!

Погледът му се премести върху Рокси и Айден, които все още лежаха в безсъзнание. Марк пребледня още повече и вече приличаше на платно.

–ВСИЧКИ СТЕ РАНЕНИ! Отивам да повикам лекар. Не мърдай!

Той отново започна да тича в търсене на помощ. Опитвах се да си напъна мозъка и да си спомня какво се случи. Главоболието ми беше отвратително, но трябваше да мисля.

"Трябва да повикам помощ!"

Почти нищо не си спомням. Може би спомените ми ще се върнат сами. Няма смисъл да го насилвам.