The sadness in his smile | Jack Gilinsky

Нещо повече от просто популярно момче

Спрях колата пред богаташка къща с огромна градина. Излязох от превозното средство и застанах пред металните входни врати.
Натиснах звънеца и зачаках.
5 минути по-късно
Къде е този идиот...? Започнах да се изнервям.
-Отворено е!-провикна се Джо, излизайки от къщата. Натиснах дръжката, влязох и тръгнах към дома му. Един дебел булдог побягна радостно  към мен. Странно как това малко прасенце ме събори и започна да ближе лицето ми.
-Лигии!-засмях се.
-Дона!-изкомандва блондина. Кучето се обърна в негова посока и повдигна леко левия си крак.
-Тук момиче!-заповяда и кучето тръгна към стопанина си.
-Сладко куче!-усмихнах се, а Джо дойде до мен и ми помогна да се изправя.
-Знам... Тя е моята принцеса!-засмя се и погали Дона зад ухото.
-Ще влизаме ли?-попита и тръгна да се прибира. Аз го последвах. Къщата беше скъпо обзаведена в официален, дори бих казала кралски дизайн.... Седнах на бяло кожено диванче и сложих донесените принадлежности върху стъклената маса срещу мен.
-Нещо за хапване?-предложи момчето като застана зад барплота на кухнята си.
-Не съм гладна благодаря.-поклатих глава.
-Може ли макбука ти?-повдигнах вежда.
-Защо ти е?
-За да потърся информация.. Забравих моя..-обясних.
-Хубаво..-извъртя очи синеочкото и тръгна към втория етаж.
Върна се с лаптопа и ми го даде, след което седна до мен. Започнах да търся информация и снимки в тишина. Записвах по-важните неща в тефтера си, а Джо просто ме зяпаше.
-Има ли сок..?-обърнах се към него с лека усмивка.
-Мисля че да..от портокал или круша..?-повдигна вежда тъмно русолявият и се изправи.
-Портокал моля!-поисках съсредоточено.
Добреее намерих материали.. Защо този се бави толкова със сока.. Затворих прозорците на компютъра и остана някаква бележка.. По-скоро история.
"За момчето, което изгуби себе си в опитите да бъде някой друг"-Беше заглавието.
"Често си казваме след някоя грешка.. "Ще бъда по-добър!", "Ще се поправя!" Е..при мен премина границите на нормалното имам в предвид.. Аз съм перфекционист! Мразя да губя! Всичко започна преди 5 години.. Бях малък, за да осъзная сложността на проблема, който се зараждаше в сега болната ми пропита с неадекватност глава. Имах цел. Цел трудно постижима дори за гений.. Исках да бъда нещо по-велико от останалите и така останах в сянката им подритван, игнориран и сам. Винаги сам, никога щастлив, никога това, което очаквам от себе си. Знам звучи тъпо, но мечтата ми беше да бъда добър във всичко.. В началото беше забавно, но постепенно започнах да полудявам.. Още на 12 знаех 5 езика, свирех на китара, цигулка, пиано, барабани и флейта, можех да рисувам по-добре от останалите и бях най-умен в класа ми.. Мозъкът ми тогава се равняваше на мозъкът на един 30 годишен човек.. Мислех по различни теми и знаех доста по въпроси, които не вълнуваха връстниците ми. Спях по 2 часа и ръцете ми трепереха в училище.. Всички ме избягваха.. Плашех ги.. Плашеше ги факта,че щях да стана още по-побъркан.. Дори учителите избягваха очен контакт.. Един ден не издържах както седях в час, а в главата ми всичко беше каша чувах дори най-тихия звук и това ме побъркваше.. Станах бавно и излязох от стаята без да се обяснявам на потресената от вида ми учителка. Капки пот се стичаха по челото ми влязох в тоалетната. Повърнах един, два, три пъти.. Легнах изнемощял  с последни сили свалих униформата си и започнах да се пръскам с хладка вода.. Никой не реши да ме последва, никой не се загрижи за мен.. Седях сам.. Там.. Там където ми беше мястото. Тръгнах да се унасям може би това бяха последните ми глътки въздух.. За жалост не.. Събудих се в болнична стая прикован за легло на системи.. В този ден реших да поправя налудничевата си мечта.. Да я заместя с нещо, което ми липсваше, и от което се нуждаех толкова много.. От този ден щях да бъда човекът, на който не му пука, човека с многото приятели, човекът скрил всичко зад една нищо и никаква краткотрайна популярност.. Осъзнавах го. Знаех, че ще преобърна живота си, но исках тази промяна.."-Спрях да чета заради шум идващ от към стълбите.. Като цяло бях онемяла. Буквално и звук не успявах да издам..
-Съжалявам, че се забавих, но ми прилоша..-съобщи Съг иззад мен. Аз се обърнах стреснато.. Сега вече го виждах по по-различен начин..
-Н-няма проблем.-усмихнах се едва.
-Има ли нещо?-попита.. Беше твърде умен.. Личеше си в очите му се бе запазила искрица от старата мечта..
-Знаеш.-поклати глава.
-Кое?-ококорих се.
-Знаеш, че съм сбъркан..-погледна към притворения макбук който бях оставила на масата.
-Не си бил сбъркан тогава..-промърморих.
-Сега си сбъркан.. Сбъркано е да криеш всички таланти, които притежаваш, сбъркано е че злобата те е направила чудовище.. Сбъркан си, защото това не си ти. Това е..-посочих го с пръст.-Просто едно тяло в което вече няма душа..
-Имаш право нямам! И по-добре! Предпочитам това пред подигравките и стреса..-заяви през зъби. Аз станах от дивана и се приближих бавно хванах ръцете му свити в юмрук. Разтворих ги и погалих леко дланите му. Тръпки преминаха по тялото му. Лицето му изписваше учудване.
-Ще ти помогна.-обявих тихо и го прегърнах. Тежкото му дишане показваше, че се опитва да сдържи всичко в себе си.. Знаех това чувство.. Той беше много повече от това, за което го смятах.
-Защо..?-отдръпна се от мен ледено, но си личеше че проявява слабост.
-Просто ми повярвай Съг! Ще ти помогна да намериш себе си!
❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️
Как Ви се стори главата? Обратче тук, обратче там.
Обичам Ви!❤️❤️❤️❤️