The sadness in his smile | Jack Gilinsky

You look beautiful when you cry.

-Ало..-вдигнах бавно слушалката и долепих телефона до ухото си.
-Лайза.. Къде си? Чух, че с Джо сте се спречкали и после сте изчезнали..-обясни бързо Джак.
-Няма нищо.. На него му стана лошо и го закарах до болницата.-разясних докато нервно потропвах с крак, гледайки към полуотворената врата на стаята, в която бе Съг.
-Сигурна ли си? В коя болница? Идвам да те видя!-изговори думите толкова бързо, че сама се чудех как го разбрах.
-Джак.. Нямаш ли ми доверие?-попитах тихо.
-Имам ти, но може Джо да те е принудил да ме излъ..-прекъснах странните му подозрения с въздишка.
-Всичко е наред той просто припадна..-казах с досада.
-Припаднал е?-изненадания глас на Гилински се разнесе из слуха ми.
-Той е добре.-уверих го, макар едва ли му пукаше.
-Хубаво тогава.. Когато се прибираш ми звънни..-заръча ми Джак.
-Да добре.. Обичам те много!-усмихнах се на себе си.
-Аз повече!-отвърна. Щом затворих влязох при Джо. Той спеше а главата му беше наклонена настрани и леко излизаше от леглото. Отидох и го наместих по-добре. Седнах до него и огледах стаята.
-Лиз..-пресипналият му глас ме накара да настръхна и да вкопча поглед в изнемощялото му лице.
-Какво има?-усмихнах се.
-Тръгвай ако искаш.. Ще се оправя. Дано ми предозират успокоителните..-каза уж на шега и се засмя, но щом видя тъжния ми поглед продължи.-Исках да кажа, за да ме боли по-малко..-опита се да се измъкне неуспешно и прехапа долната си устна от неудобство.
-Не ми ли стигаше един саднат тип който да оправям..-изпуфтях, а той се усмихна.
-Аз не съм тъжен.-обяви доволно. Изгледах го невярващо.
-Родителите ти?-повдигнах вежда.
-Какво за тях?-лицето му придоби суров вид.-Те са мъртви...-обясни без никаква емоция в гласа.
-Съжалявам..-наведох глава.
-Спокойно те не струваха.. Баща ми се пропиваше и дори не забелязваше какво правя, за да го впечатля.. Майка.. Тя беше компаньонка и не криеше факта.. Всъщност тя наистина не го криеше, но не желая да споделям това с теб..-разказа тихо, гледайки ръцете ми. Защо тях?
-А те как..-започнах.
-Баща ми скочи от покрива, а майка последва примера му няколко дена по-късно.. Та аз смятам да продължа семейната традиция.-усмихна се по онзи убийствен начин.. Неусетно очите ми се навлажниха и сълзите намериха своето място на лицето ми. Съг едва се присегна и хвана ръката ми, която целеше да отстрани стичащите се капчици.
-Недей.. Така си по-красива.-усмихна се леко. Аз го погледнах объркано.
-Малкото останала спирала е направила черни следи по лицето ти и сълзите го карат да блести като.. Като изкуство.-говореше толкова меко, че се унесох и подпрях глава на ръката си.
-Легни до мен.. Освен ако не те е страх от психопати.-ухили се зловещо, а аз изпуфтях и го послушах. Той ме зави така че завивката да го покрива на половина.
-Джо.. Ще настинеш..-Измънках и бутнах завивката към него. Той обаче упорито я връщаше и накрая се отказах.
-Обърни се с гръб към мен!-Изкомандвах го сънено.
-Защо?-Зачуди се тихо.
-Просто го направи!-Изкикотих се. Той се обърна и аз го гушнах през кръста. Тялото му беше студено като лед вдигнах ръката си към челото му а то бе горещо.
-Сигурен ли си че си добре?-загрижено измърморих.
-Да наред съм..-успокои ме той. Тогава отново го прегърнах и облегнах брадичка на рамото му. Клепачите ми натежаваха и затворих очи. Почувствах ледените ръце на Джо върху моите. Лека усмивка се проплъзна по лицето ми.
-Спри да се усмихваш глупаво Лиз.-дрезгавия глас на Съг погали слуха ми.
-Как въобще видя това?-изкикотих се.
-Просто знаех че го правиш.-Обясни спокойно.
-И ти се усмихваш!-заявих.
-Да така е..
❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️❤️
Нова глава! Благодаря за прочита и милите коментари на миналата част! Обичам Ви!❤️