Dark (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 47. [1]

И двамата си ги бяхме казали. И  двамата си казахме думите, за които нямах достатъчно кураж да кажа преди  пет дни. И това беше времето, от когато последно видях Хари. Тези  няколко последни секунди се бяха гравирали в мозъка ми, постоянно  припомняйки си всеки малък детайл, когато устните му беззвучно оформиха  думите ''Обичам те'' .

Това беше често използвана, комерсиална  фраза, в която според мен имаше малко стойност точно в същия ден. Но  идваща от устните на Хари, тя придобиваше значение. Не мисля, че той  беше чувал тези думи от някой друг, освен от семейството си. Може би  никога не е искал да има подобна връзка с някого. С толкова емоции и  толкова интимна.  Може би не е искал да обича друг човек.

  Думите на  Хари ми дадоха нов вид сила, което не знаех, че е възможно. Такава,  каквато ми позволи да подтисна страхът, стоварил се върху гърдите ми,  когато чух стъпки, идващи зад мен. Прибирах се от къщата на Зоуи, а  тъмнината на нощта около мен беше зловеща. Пръстите ми отвориха чантата  ми, за да намерят кенчето, което ежеше на дъното й. Не исках повече да  съм жертва на сплашване.

- Разкарай се! - изкрещях, обръщайки се, за да видя преследвача.

  Дясната ми ръка плътно се уви около защитния спрей, когато се насочих към фигурата.

- По дяволите!

   Едва тогава разпознах леко притеснената физиономия. Хари отстъпи назад,  чакайки да премахна оръжието си. Сърцето ми прескочи в гърдите ми от  облекчение, че не бях принудена да се изправям срещу непознат.

-   Това лютив спрей ли е? - проговори той нервно. Малкото кенче беше взето  от Хари и той четеше етикета, докато а се опитвах до успокоя дишането  си - Откъде, по дяволите го взе?

  Той ми го подаде и аз го мушнах в чантата си.

- Бащата на Луси работи в полицията - обясних - Не трябваше да се прокрадваш зад мен.

- Няма да направя тази грешка отново - пошегува се той.

Дори в шеговития му тон си личеше, че го бях изненадала. Няколко  секунди по-късно мълчание се извисяваше над нас. Няколкото съобщения,  които си бяхме разменили бяха по-лесни за общуване, от колкото  обажданията. И все пак никой не ни караше да говорим. Стоях пред него.  Не знаех какво да кажа. Последният пък, когато си говорехме си бяхме  признали любовта. Какво стана от тогава?