Dark (Bulgarian Translation) - Harry Styles

Chapter 58.

  Светлината проби през малкото пространство от двете страни на завесите ми,
аз умствено ги отметнах,още една нощ на прекъснат сън.Ръцете ми докоснаха
празното място,което някога беше заето от някой,чийто образ беше болезнен
за припомняне.Един вид го мразех за това.

Дните минаваха,а аз бях несигурна дали беше работен ден.Бърз поглед на дисплея на телефона ми потвърди,че всъщност беше събота.Въздъхнах, връщаща се в разхвърляните завивки срещу които съм се борила през нощта. Надявах се съня,който щях да си възстановя след прекъсването щеше да бъде дълбок, някъде където можех да избягам от него.Но майка ми имаше други идеи.

- Добро утро.
Простенах,опитвайки се да се пъхна по-надълбоко в завивките.Матрака
потъна надолу,докато ръката и беше на моето покритото ми рамо.
- Бу, хайде. Обеща ми.

Тонът й беше мек,но отношението обтегнато.Беше уморена от мен,криеща се

в стаята си и аз бях уморена да бъда там.Сама.Обещах си поне един цял ден
да бъда чиста и напълно облечена.
- Донесох ти чай.

Показах се от скривалището си,откривайки че имаше чаша,от която излизаше

пара, на затрупаното ми нощно шкафче.Трябваше да почистя.
- Благодаря.

Седнах,взимайки смачканото покривало.Майка ми остана като преспапие,

обуздавайки усилията ми да дръпна завивката нагоре през главата.Тя
знаеше,че намеренията ми бяха да заровя себе си и проблемите си.
- Трябва да станеш,малко е студено,но слънцето се е показало.
- И да правя какво? - сопнах се аз.

Усмивката й посърна с моя непровокиран отговор. Почувствах се малко

виновна скоро след като нелюбезните думи се изплъзнаха от устата ми.
Но тя ми беше майка, разбираше че въпреки прогреса,който направих,дори
нещо малко можеше да удари оголения нерв и щяхме да се върнем отново
в дните, когато нямаше да искам да напусна четирите стени на стаята си.
- Мислех, че можем да отидем да пазаруваме или до кафенето в парка, което
харесваше, когато беше малка. Или ако не искаш да правим това, можем да
се повозим и да отидем на разходка някъде.

Тя се опитваше, отчаяно. Но каква полза имаше от вървенето? Пукнатината,

която намаляваше волята ми, ставаше само по-дълбока.
- Не знам какво да правя.
Усмивката на мама беше обнадеждаваща.
- Е,не е нужно да решиш сега, закуси и ще...
- Не, - поклатих главата си, сълзите напираха. - Мамо, не знам какво да правя.