The Handsome Player (BG Fanfiction)

40 - Ноември

Гледната точка на Изабел:
/Шест месеца по-късно/
   В живота на всеки един човек, по всяко едно време могат да настъпят обрати, които да го накарат да поеме в друга посока. Бих казала, че нещо подобно се случи и при мен. Преди шест месеца, заминах за Канада при баща си. Не го бях виждала от години, а и наистина имах нужда да го направя. Определено заминаването на такова голямо разстояние от Маями ми повлия добре. Започнах живота си на чисто. Забравих за проблемите и най-вече забравих за болката, която ми беше причинена от братовчедите любовници.
   Торонто беше град с милиони хора и милиони възможности за нови запознанства и приятелства. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с Дилън. Моя годеник, който ме кара да се чувствам щастлива, обичана и най-вече ме накара да повярвам в любовта отново. Той обичаше мен и обичаше децата ми, които приемаше като свои. Колкото до бебето, всъщност се оказа, че са две. Близнаци. Момче и момиче. Нещо, което до преди няколко месеца нямах никаква представа, че ще ми се случи. Отговорността за две деца и то едновременно беше много по-голяма, но за тези месеци определено израснах. Израснах най-вече психически. Вече не съм онази, която бях преди. Характера ми беше напълно променен и аз се гордеех със себе си. Успях за толкова кратко време да стана по-силна, по-уверена и по-сигурна. Дилън и баща ми допринесоха много за това мое израстване и винаги ще им бъда благодарна.
   Маями беше само на няколко метра под нас. С Дилън решихме да се приберем и да се преместим да живеем отново тук. Не исках да отделям семейството си от децата. Дилън, както винаги ме подкрепи и дори не се поколеба. Веднага събра багажа си и уреди най-ранния полет. Не знаех дали нещо се беше променило в Маями за тези шест месеца. Знаех само че щях да пазя сърцето си от хора, които искаха да го разбият.

- Вълнуваш ли се да се видиш отново със семейството си? – попита ме Дилън и ме погледна с прекрасните си кафяви очи.
- Много. Не съм ги виждала от шест месеца. Итън сигурно се е променил. – усмихнах се и погледнах през малкото прозорче.
- Обещавам, че няма да се застояваме много в стария ти дом. Не искам да преча на майка ти. Още от утре ще започна да търся апартамент. По възможност с три спални, за да може децата да имат собствени стаи.
- Много се радвам, че приемаш тези деца като свои. Не си длъжен. – сведох леко погледа си.
- Така е, но ги обичам като свои, просто защото обичам теб. Ти си ми всичко и пръстена на ръката ти трябва винаги да ти напомня, че ще бъда до теб и малките цял живот.
- Толкова много те обичам. – казах и го целунах. – След година или две може би ще родя дете, което ще бъде само наше.
- Изабел, това рано или късно ще се случи. Не искам да бързаш заради мен. Аз ще чакам, колкото трябва. Освен това вече ще имаме две, за които да се грижим, така че не е нужно да бързаме. Нека пораснат първо малко. Тогава може да имаме трето дете. – каза с усмивка на лицето си. Това беше най-милия и прекрасен мъж, който някога съм срещала. – Дали вашите ще се зарадват за годежа ни?
- Разбира се. Всички те обожават, макар че не са те виждали на живо и не са говорили с теб буквално очи в очи.
- И все пак… - започна, но го прекъснах преди да е имал възможност да довърши.
- Всички ще те харесат. – уверих го и преплетох пръстите си с неговите, докато самолета бавно започваше да се спуска надолу.