The Handsome Player (BG Fanfiction)

39 - „Нуждая се от ново начало"

Гледната точка на Хари:
   Това да гледам как жената, която обичам събира багажа си, за да ме напусне, беше най-болезненото наказание, което някога съм получавал през жалкия си и безсмислен живот. Опитвах се да спра Изабел, да говоря с нея, но тя беше непреклонна. Не я виня. Нараних я за пореден път. На нейно място и аз не бих искал да се изслушам. Обзаложих се за девствеността й, а след това й я отнех без да изпитвам особено силни чувства към нея. Не подозирах, че това би могло да се промени. Но се случи и затова в момента усещам как сърцето ми се разбиваше на парчета. Гледах сълзите, които непрекъснато се стичаха от очите й и просто исках да се застрелям. Обвинявах се, защото унищожих, както своя, така и нейния живот. Тя беше толкова невинна, толкова нежна, как можах да го направя? Как можах да й причиня такава болка? Мразех се. Мразех себе си, мразех и Джена. Тя за пореден път ми доказа, че се е превърнала в една безчувствена вещица, която не мисли за никой друг, освен за себе си.
   Преди да разбера, Изабел вече се беше качила в автомобила си, който по мое настояване тя се съгласи да запази, и изчезна от погледа ми. Това беше последния път, в който я виждах. Знаех го отлично. Тя никога нямаше да ми прости. Нямаше да изтрие от съзнанието си това, че цялата ни връзка беше започнала заради облог.

- Хайде, Джена, отговаряй! – изкрещях, опитвайки се да се свържа с тази кучка за пореден път.
- Ало? – най-накрая чух гласа й от другата страна.
- Мразя те, чуваш ли? Мразя те. Съжалявам, за всичко, което се е случвало между нас.
- Какво ти става пак? – каза с раздразнен тон.
- Не ме питай какво ми става? Ти си най-долната кучка, която познавам. Как можа да кажеш на Изабел за облога и да й дадеш ключа за чекмеджето?
- Крайно време беше това да спре. Проточи се твърде дълго.
- Джена, ти си побъркана. Какво означава това? Тя е бременна от мен, по дяволите, свързани сме за цял живот.
- Едва ли ще иска да те види някога отново след това, което разбра за връзката си с теб. – засмя се.
- Искам да се разкараш от живота ми и да ме оставиш намира. Защо не ми позволяваш да съм щастлив? Казах ти, че обичам Изабел. Исках да съм с нея цял живот, но ти отново съсипа всичко. Вече не си ми братовчедка, Джена. Добрите ми чувства към теб свършиха. Ти ги уби. Точно, както уби всяка капка надежда Изабел да ми прости за грешките, които направих с теб.
- Престани да драматизираш. Ще ти мине след няколко дни.
- Джена, чуй ме добре сега. Не ми звъни, не ми говори, дори не се появявай пред очите ми, защото не отговарям за последствията. Приключих с теб. Мразя те. Ти си най-долното същество, което аз познавам и нямам никакво намерение да участвам в мръсните ти игри повече.
- Но, Хари, не можеш… - започна, но я прекъснах.
- Казах нещо. Ти нямаш братовчед повече. – отвърнах и затворих телефона, а след това го захвърлих нанякъде.

   Така ми се искаше да отида в бара и да се напия, но нямаше да го направя. Знаех до какво ще доведе прекомерната употреба на алкохол, а това е последното нещо, което липсваше в списъка на Изабел с издънките ми. Загубих я завинаги. И по-лошото беше, че може би никога нямаше да видя детето си.

Гледната точка на Изабел:
   Сълзи се стичаха от очите на майка ми след като й казах окончателното си решение. Нито тя, нито баба или брат ми можеха да повярват на това, което чуха. Стейси също плачеше, а бабата на Хари ме умоляваше по телефона да не го правя. Да не си тръгвам. Колкото и да исках да не го правя, се налагаше. Не можех да остана нито минута повече в този град, в който вече имах чувството, че се задушавам.
   Прибрах се у дома преди час и веднага довърших опаковането на багажа си. Споделих на семейството си, че съм говорила с баща си и ще отида да живея с него за известно време. Не го приеха добре, но нямаше връщане назад. Обадих се във фирмата и подадох оставката си по телефона, а след това проведох и един разговор с лекаря, който ми беше такъв за около седмица. Обясних му, че ще заминавам извън страната и отмених часа си. Явно щях да си търся нов лекар в Канада. И трябваше да го направя сама. Не познавах Торонто, но може би татко, щеше да ми помогне. Помолих брат си да ми запази билет за възможно най-ранния полет, който се оказа, че е след три часа. Натоварих багажа си на едно такси и оставих ключовете за червения автомобил на майка си, за да може поне тя да го ползва. Помахах за довиждане на семейството си, което ме изпрати до вратата и жълтата кола, която щеше да ме отведе до летището, потегли по дългите улици на Маями, по които минавах за последно. Гледах през прозореца, докато сълзи не спираха да се стичат от очите ми. Дори шофьора забеляза, но не каза нищо. Беше ми много тежко, че оставях любимите си хора, но знаех, че беше за добро. За мое добро и за това на детето ми. Осъзнавах, че се нуждая от ново начало. Наистина се надявах, че ще го получа в Канада и може би най-накрая ще разбера какво означава истинска любов. Беше пределно ясно, че това с Хари не е било такова, и никога няма да бъде. Никога.