The Handsome Player (BG Fanfiction)

43 - 17 ноември 2017

Гледната точка на Изабел:
/Една седмица по-късно/
   Чувството да бъдеш майка определено е най-прекрасното нещо на света. Нямам никакво съмнение, че ще помня датата 17 ноември цял живот. Това беше датата, на която децата ми се родиха. Все още не мога да повярвам, че наистина това ми се случи. Сякаш беше вчера, когато търсих работа и смятах, че майчинството е нещо все още твърде далеч от мен.
   Поради усложнения в последния момент ми се наложи да родя със секцио. Това не беше нещо, на което симпатизирах, но имаше вероятност нещо да се обърка, ако родя нормално. Въпросът е, че всичко това се случи снощи и вече е минало. Сега определено се радвам на малките създания, които спят тихо до мен. Налагаше се заради операцията да постоя в болницата още няколко дни. Болеше ме от шевовете и от упойката, но определено присъствието на близнаците ме караше да забравям за всякаква болка. За нещастие обаче плановете ни с Дилън относно присъствието му на раждането се провалиха. Не успя да дойде. Беше на бизнес среща с евентуалния си бъдещ шеф. Той каза, че ще направи всичко възможно да пристигне в болницата навреме, но не успя. Закъсня с около половин час, но успя да види и прегърне децата. Те все още нямаха имена. През тази една седмица от случилото с в дома на Хари с Дилън спорехме непрекъснато. Бях го успокоила като го уверих, че фамилията му ще бъде тази, която бебетата ще вземат, но наистина вече започвах да имам съмнения за това. Те са на Хари, би трябвало да носят неговата фамилия. Обичам Дилън, но това не са биологично негови деца. Като стана дума за баща им, той все още не ги беше видял. Помолих баба да му се обади и да му каже, но той така и не се появи. Вече минаваше обеда на 18 ноември, а той може би дори не знае какво се е случило вчера.

- Как си, скъпа? - Дилън влезе в болничната ми стая и веднага се залепи за двете малки същества, които за щастие нямаха нужда от кувьоз.
- Добре, но малко ме боли от операцията. - усмихнах се.
- Време е сериозно да се замислим за това как ще ги кръстим? - каза Дилън и седна накрая на леглото ми. - Имаш ли някакви идеи, или ще останат моите?
- Всъщност, исках да изчакам Хари да се появи. Това са неговите деца и той има право да участва в избора на имената им.
- Изабел, той очевидно няма да се появи, макар че баба ти му се обади. Предполагам, че всичко с детската стая онзи ден е било просто един театър. Хвърлил ти е прах в очите. Крайно време е да изберем имена за тези деца.
- Може и така да е, но смятам, че няма да навреди чак толкова много, ако изчакаме още малко. - опитах се да го убедя.
- Не можем да си го позволим, защото сестрата каза, че до края на деня трябва да попълним формулярите за актовете за раждане. Трябва да решим тук и сега.
- Добре, ще решим. - примирих се.
- Какво ще кажеш за Бернард и Ракел? Звучат добре с фамилията ми.
- Дилън, престани. - накарах го да замълчи. - Мразиш ли децата ми? Отговори ми честно.
- Моля? Изабел, как можеш да си помислиш такова нещо? Разбира се, че не.
- Не си личи. През изминалата седмица не спря да предлагаш някакви нелепи имена, които честно казано ме карат да се смея. Или ще изберем нещо хубаво, или можеш да си тръгнеш от тук още сега.
- Добре, Изабел. Аз просто исках децата да имат по-специални и необикновени имена, които ще ги отличават от останалите, но щом искаш нещо от рода на Боб и Ема, няма проблем. Избери ги сама. Дано се забавляваш. - изправи се от мястото на леглото ми, което беше заел и тръгна към вратата. Преди да осъзная какво стана вече беше излязъл, а вратата се тресна зад него.