The Handsome Player (BG Fanfiction)

33 - "Ще имаш дете"

Гледната точка на Изабел:
/На следващия ден/
Това да се събудиш с мисълта, че ще ставаш майка и само след девет месеца ще имаш дете, определено правеше сутрините много по-специални. Дори успяваше да ме накара да забравя за сутрешното гадене. Нищо не може да се сравни с чувството от това да знаеш, че в теб има нов живот. Определено бях щастлива, макар че имах още много работа за вършене преди да се успокоя напълно и да отдам цялото внимание на детето си. Трябваше да съобщя на мама, на Хари, на родителите му, а това никак не беше лесно. Имаше възможност развоят след съобщаването на тези новини да бъде много по-различен от това, което би ми се искало.
Въпреки колебанията си, реших да послушам Стейси и първо да говоря с бабата на Хари. Дори не знам дали това ще ми помогне, но определено изглежда много по-разбрана от останалото му семейство. След като се уверих, че съм се отървала от сутрешното гадене и имам няколко спокойни часа до следобедното, се облякох и казах на мама, че ще отскоча на бързо до фирмата. Качих се в колата и запалих двигателя. Стараех се да карам много по-внимателно, защото сега не отговарях само за себе си. Трябваше да предпазя и детето си.
Едва, когато пристигнах във фирмата, осъзнах какво ми предстоеше. Бях нервна и притеснена от реакциите, които щях да получа от Наташа. Може би щеше да ме изгони от работа, или да ме накара да махна бебето, или пък ще се зарадва. Искрено се надявах на третото. Почуках леко на вратата на кабинета й и след като получих разрешение да вляза, го направих.

- Изабел, какво правиш тук? Не си ли болна? - попита ме, а аз се настаних на един от столовете срещу бюрото й.
- Затова исках да говоря с Вас.
- Много ли е сериозно? - кимнах. - Предполагам, че ще съм първият човек, който ще научи това, което имаш да ми казваш, така ли е?
- Да, така е.
- Слушам те, Изабел. - позволи ми да говоря.
- Бременна съм. - казах и забих погледа си надолу, страхувайки се от предстоящото.
- Наистина ли? Миличка, това е страхотно. - вдигнах главата си и видях усмивката на лицето й.
- Не сте ли ядосана?
- Какво? Разбира се, че не. - усмихна се. - Всъщност, съм много щастлива, макар че ми е пределно ясно, че това дете не е било планирано, нали?
- Да, случи се в Рим. - казах засрамена.
- Изабел, не се притеснявай. Знам как стават децата. Все пак и аз имам. - засмя се. - Хари, знае ли?
- Все още, не. Не знам как да му кажа. Нито на него, нито на родителите ни.
- Всички ще се зарадват, повярвай ми.
- Силно се съмнявам. Почти не познавам родителите му, а той... доста си личи, че за момента не иска деца.
- Ще се зарадва, когато чуе, че ще има дете от теб. Казвала съм ти го, той те обича.
- Може и да ме обича, но повярвайте ми, той няма да иска детето. - наистина ме караше да се натъжавам заради мисълта, че Хари нямаше да иска да има нещо общо с бебето си.
- Ще го иска. Щом ти е направил дете, аз лично ще се погрижа, за да поеме отговорност, макар че ще го направи и без моята помощ, уверявам те. - усмихна се. - Колкото до майка му и баща му, не се тревожи.
- Как да им кажа, че нося детето на сина им, при положение, че изобщо не ги познавам? Ще помислят, че лъжа, за да мога да се добера до парите Ви.
- Не, не, спокойно. След три дни ще организираш вечеря в дома си. Ще се съберем всички. Синтия и Антъни ще те опознаят и ще те харесат, а накрая на вечерта ще им кажеш. Вярно, че ще са минали само няколко часа, но пак е по-добре, отколкото да идем и сега да им кажем. Хари, може да е малко изненадан, но ще се зарадва, ще видиш.
- Сигурна ли сте, че ще се получи? - попитах нервно.
- Напълно. Имай ми доверие. Освен това, ако нещо се обърка, аз също ще съм там, за да оправя положението.
- Благодаря Ви изключително много.
- Няма защо, миличка. Сега се прибери и си почини. Не е хубаво да идваш на работа, докато все още си в стадия с гаденето.