Белла - Брукс #3 Розово

#58 Микейла

Лиъм лежеше на болничното легло и само по равномерното повдигане на гърдите му се разбираше че все още е жив. Той дишаше и това беше най-важното. Усетих как сълзата се стичаше по лицето ми.
-Ще останете ли тук? - сестрата ме хвана за ръката. - Ако не се чувствате добре...
-Не. Аз съм добре, просто... не мога да повярвам, че той е тук.
- И той е добре. Успокойте се! - каза тя след като видя как трия сълзите си . - Не е добре за бебето...
Тя от къде знаеше? Тя виждаше изненадата, докато я наблюдавах.
-Той ми каза тази сутрин когато се събуди! - погледнах към човека когото обичах... След това отново погледнах нея и й се усмихнах. -Сега е на обезболяващи и затова спи толкова дълбоко. Ще ви оставя.
Тя излезе и затвори вратата. Усмихнах се, но сълзите отново започнаха да се стичат. Опасността беше преминала, но не проумявах кой можеше да иска да го убие. Придърпах един стол и седнах до него. Погалих ръката му.
Преди три дни той ми се обади, че ще дойде при мен и го чаках, но не дойде. А аз имах нужда да го видя, да го прегърна. Обади ми се Маркъс снощи, когато вече бил сигурен, че е извън опасност... Каза ми, че е тръгвал към летището, когато някой е стрелял по тях. Един от куршумите одраскал Маркъс за едната ръка, но Лиъм е извадил лошия късмет. Бил е уцелен точно шест пъти.
Усетих как ръката му трепна и той се раздвижи. Стонът му ме притесни, болеше го, а аз не можех да направя нищо.
-Ти си тук!
-Разбира се, че съм тук. - Опитах се да му се усмихна.
-Не плачи, любов!
-Трябваше да те задържа в ЛА и да не те пускам!
Беше негов ред да се усмихне, но му беше трудно и направи болезнена гримаса.
-Аз въобще не трябваше да тръгвам. Трябваше да си стоя до теб като послушно паленце... Само не ме карай да се смея, защото ме боли. Оня ме направи на решето.
-Знаеш ли кой е бил?
-Не. Най-вероятно някоя откачалка, която си има много опасни играчки. - той отново изпъшка, болеше го.
-Мога ли да направя нещо за болката ти? - прошепнах едва чуто.
-Важното е, че си тук. Но работата ти...
-Ти си по-важен, а и Луис ме изгони веднага щом му казах, каза ми да не се връщам, докато не се убедя, че ще можеш да ме... Ще спра до тук.
Той се разсмя, но му беше трудно.
-Обичам те, Лиъм! - той ме погледна отново и ми се усмихна. - Знам, че не се познаваме от дълго време, но ще имаме достатъчно за да се опознаем.
-Аз те познавам, Микейла! Познавам всяко едно кътче от тялото и душата ти, защото вече си моя!
-Не е вярно! Не ме познаваш! - усмихнах му се и се повдигнах за да мога да стигна до устните му. Поставих лека целувка на тях и отново му се усмихнах.
-Тогава ти ще ми позволиш да опозная всичко!