Белла - Брукс #3 Розово

#29 Лиъм

Просто станах в пет и излязох да тичам. Дори не знаех защо го правя след като Маркъс го нямаше да ме тормози. Два часа по-късно се прибрах от тренировката. Майка ми беше в кухнята и си наливаше кафе. Въпреки че не се разведе с татко все още не можехме да бъдем близки както преди. Все още не можех да й простя.
-Здравей! - все пак аз бях Лиъм и не можех да подмина майка си без да й кажа нещо.
-Лиъм! - тя се обърна рязко и разля кафето си.
-Извинявяй, не исках да те уплаша!
-Къде си ходил толкова рано? Кога си станал? - тя взе една кърпа и започна да бърше разлятото кафе. Имаше и върху дрехите си.
-Тичах! Не можах да спя много... Това кафе не беше ли горещо?
-Малко. Ти не ставаш рано, още повече да тичаш... Когато беше малък едва те вдигах за училище, а в колата винаги спеше...
-Добро утро! - баща ми слезе, облечен в костюма си, следван от сестра ми Джоузи. Целуна майка ми и й се усмихна. Той й беше простил. - Да не си се заляла с кафе?
-Само малко...
-Лиъм, ти къде така толкова рано?
-Прибирам се. Тичах.
-Да бе! - Джоузи започна да се смее.
-От известно време го правя.
-Започнал си да приличаш още повече на Маркъс!
-И това лошо ли е?
-Не знам! Сигурно не е. Сега поне ще отслабнеш малко.
-Аз не съм дебел.
-Да, сигурно...
-Спрете! Вече не сте на по десет... -баща ни ни прекъсна. - Джоузи, трябва да тръгваме.
Джоузи стана адвокат и в следствие на това любимката на татко. Тази, която щеше да получи най-голям дял от фирмата и наследството.
-Довиждане! - тя целуна мама и след това мен. Баща ми ме потупа по рамото и двамата излязоха.
А аз тръгнах към стаята ми, но майка ми ме спря.
-Лиъм... - Обърнах се към нея. - обичам те!
-Знам. - отново се обърнах.
-Как си? Говори с мен!
-Трудно ми е. - обърнах се към нея.
-Знам, че ти беше трудно...
-Нищо не знаеш! Но аз знам защо искаше да се разведеш с него!
-Какво?
-Ти имаше любовник, а може и още да си с него!
-Никога не съм...
-Видях ви!
-С кого си ме видял, Лиъм?
-С Бил.
-С Бил сме само приятели...
-Целувахте се! - усещах се как крещях, но не исках да спирам. Всичките години мълчание бяха приключили. - Той те държеше в обятията си и...
-И след това аз му ударих шамар! Казах му, че обичам съпруга си и никога няма да бъда с него! - този момент го бях пропуснал, бях твърде шокиран от видяното, за да продължа да гледам.
-Тогава защо искаше развод?
-Защото баща ти беше обсебен от работата си! - от очите й се стичаха сълзи. Не знаех дали говори истината. Исках да й вярвам, защото беше права за последното.
-Той все още е!
-Знам! Но го обичам и...
-И какво?
-Обичам и вас!
-Добре! И аз те обичам, но сега отивам да се изкъпя, после ще пия кафе. Чисто!
-Няма ли да ме прегърнеш? - тя все още плачеше, но аз не се обърнах и не я прегърнах, а продължих към стаята си. Затръшнах вратата и започнах да се събличам. Не можех да понасям някой да плаче, още повече жена. Смъкнах си панталоните, за да се съблека, но веднага отново ги вдигнах и слязох долу. Тя стоеше седнала на масата и попиваше сълзите си с кърпичка. Веднага стана, когато ме видя. Прегърнах я.
-Обичам те, мамо! Но това не означава, че съм ти простил... Все още...
-Благодаря ти, Лиъм!
-Наистина имам нужда от душ!
-Обичам те, Лиъм!
-Знам! - целунах я по главата. Бях доста по-висок от нея. Не бях забелязал кога съм пораснал толкова?