Белла - Брукс #3 Розово

#7 Микейла

-Здравей, Микейла!

Това не можеше да ми се случва. Отворих очи и когато видях белия ми таван въздъхнах облекчено. Но когато се изправих се сетих за вчерашния ден и отново легнах. Той беше там, видя ме и най-вероятно вече беше разбрал коя съм... Ако изобщо го интересувах. Бях тотално объркана. Не исках връзка, не исках нова любов, но тогава защо когато вчера го видях избягах и се скрих? Защо след погледът, който усетих да ме пронизва исках да го взема с мен където и да е и да го скрия за да мога само аз да му се наслаждавам, докато ми омръзне?
Не можех да отида на работа, ако и той щеше да е там. Не трябваше да го виждам. Исках да си остана под топлите завивки. Но телефонът ми започна да звъни. Изплаших се, че може да е той. Нямаше номера ми, но можеше да го е намерил от някъде. Все пак го погледнах. Отдъхнах облекчено, когато видях името на Ашли.
-Добро утро! - поздравих я.
-Пак го няма! Знае, че се чувствам зле и пак е отишъл да тича, а ти вчера изчезна...
-Мамоооо.... - дочух гласът на малката й дъщеря.
-Чуваш ли? Това е всяка сутрин, а той си прави каквото иска.
-Идвам!
-Благодаря ти!
Но няма да дойда на работа.
Не можеше да ме накара.
***
Направих кафе, а Маркъс все още не се беше прибрал. Петгодишната Емили ядеше сандвичът, който Ашли й беше направила, преди да изтича до тоалетната за да повърне. Сънената Ани се появи на вратата.
-Мама пак повръща. - съобщи тя това, което всички знаехме. Аз поставих сандвича й пред нея. - Пак ли сандвичи?
-Утре мога да дойда по-рано и да направя палачинки.
-По-добре недей! Татко една сутрин се опита.
Чух входната врата да се отваря и гласове, затова побързах да отида и да му се скарам, но съжалих, че изобщо съм дошла... всъщност не съжалявах за това, а за това че Маркъс го беше довел тук.
-Здравей! - каза той, когато ме видя замръзнала на вратата на кухнята. Маркъс се качваше на втория етаж, а Лиъм беше облечен с костюм както вчера. Отново с раница на гърба, но този път носеше шапка, която скриваше русата му коса, вместо слънчевите очила.
-Здравей! - отговорих му и бавно дадох назад, когато вратата се затвори погледнах децата. Емили тъпчеше остатъка от сандвича си в устата, а Ани отхапваше първата хапка от нейния с погнусена физиономия.
-Чичо! - извика Ем и скочи от стола за да го прегърне, когато и той влезе в кухнята, а Ани остави нахапания сандвич. И тя го прегърна. Момичетата наистина го обичаха.
-Здравей! - каза ми отново той.
-Кафе? - отвърнах му. Веднъж вече го поздравих.
-Добре. - отговорът му не закъсня. Как можеше да е толкова сладък? Когато се обърнах за да му поднеса чашата, той вече беше свалил шапката и разресваше влажната си коса с пръсти. Имаше ли нещо по-секси от това? Когато сложих кафето на масата той ме погледна и лека усмивка се появи на сладките му устни.
-Заповядай! - казах му, а той не спираше да ме зяпа и да се усмихва. - Седни, Лиъм!
-Както кажеш, Микейла!
-Леля Кейла идва всяка сутрин, защото мама повръща, а татко изчезва! - докладва му Емили съвсем спокойно, на мен ми идеше отново да се скрия някъде.