Белла - Брукс #3 Розово

1 Лиъм

-Как се казваш? - прошепнах в ухото й.
-Има ли някакво значение? - тя ми се смееше.
-Коя си ти? - прошепнах в ухото й.
-Има ли някакво значение? - тя ми се смееше. Тя ми се смееше...

Телефонът ми звънеше и ме изтръгна от съня ми. Нямаше да вдигна на брат ми. Беше шест часа сутринта, а аз отново я сънувах. Беше толкова красива. Смехът й беше така хубав. Телефонът спря да звъни. Затворих очите си.

Започнах да галя лицето й. Устните й бяха розови...

-Проклет телефон! - щях да го хвърля през прозореца. - Какво искаш?
-Добро утро и на теб, братко!
-Не е утро! Все още е нощ!
-Шест сутринта е.
-Именно!
-Идвам към вас, обличай се и да ходим да тичаме.
-Ти си луд!
-Нали не си забравил, че днес е първият ти работен ден в "Белла-Брукс"?
Затворих му и се опитах да поспя още малко. Обаче сладкият сън вече беше изчезнал и на негово място се беше появил бягащият ми брат.

Нямах друг избор, освен да стана и да отида в банята.
***
Увих кърпата около кръста ми. Душът не успя да ме разсъни. Кой нормален човек ставаше толкова рано за да тича? Вярно е, че имаше страхотни мускули за каквито можех само да мечтая, но пък нямаше начин да ставам в шест сутринта за да ги постигна.
Излязох от банята. Трябваше да облека нещо и да пия кафе. Не можех да мисля за нищо друго. Щях да убия Маркъс.
-Добро утро, слънчице!
-Какво по дяволите правиш тук?
-Нали преди малко по телефона ти казах!
-Искам ключовете! Хайде дай ми ключовете! - той сложи ръце на кръста си, докато аз бях протегнал ръка към него, за да получа шибаните ключове от апартамента, в който живеех.
-Тези ключове си ги откраднах съвсем честно и почтено докато ходех с Ашли.
-Ашли вече не живее тук, така че не ти трябват.
-Сега ти живееш тук и ще ти покажа как се живее!
-Това не е живот!
-Идваш с мен!
-Неее!
-Стига си хленчил! Имаш нужда от тренировки! - той ми подхвърли един черен спортен екип от дрешника и чифт маратонки. - По цял ден висиш на компютъра.
-Не съм дебел!
-Но не си и във форма! В колко си легна снощи?
-Я се разкарай! - седнах на леглото и обух маратонките.
Когато излязохме от стаята усетих аромат на кафе. Брат ми се запъти към изхода, но аз завих към кухнята. Камерън правеше кафе.
-Добре! За мен ще си направя друго. - каза той след като му взех чашата с кафе от ръцете. - Обаче в това няма никаква...
Отпих от кафето. Нямаше захар.
-Няма значение! - имах нужда от кофеин. Брат ми стоеше на вратата и ме чакаше. Кафето беше горещо, но го изпих на екс. Поне два дни нямаше да усещам вкуса на никаква храна, но пък сега можех да пробягам разстоянието от Ню Йорк до Вашингтон, за да се отърва от Маркъс.