С мен остани

4

12.09.2022

Валентин:
Какво стана с клуба ни по позитивно мислене?

Дарена:
не съм забравила
в момента съм на работа, после ще ти пиша
Валентин:
ок, няма да избягам :D

Дара прибра телефона си и продължи с подреждането на книгите. Въпреки че през времето до сега не бяха комуникирали, тя не преставаше да мисли за все още здраво изглеждащото момче, но със сломен от болестта дух. Отдаваше го на това, че просто е в природата ѝ да помага. Него можеше да го разбере, но не ѝ семейството му, че не са по-твърди за лечението. С правилното такова можеше да има още много години пред себе си. Тя беше решена да направи всичко по силите си, за да го подтикне към връщането на живота му. И смяташе да започне от днес, след работа.

***

Дарена:
у вас ли си?
Валентин:
че къде другаде
Дарена:
искаш ли гости?

Валентин започна да отговаря, но вратата на стаята му се отвори и качулата фигура се вмъкна вътре.
- Брат, най-накрая писа! - каза Вальо, без да вдига глава от телефона. - Май че ще дойде!

Изпрати отговора си "разбира се" и след секунда чу изпиукване, но не от своя телефон. Вдигна глава и видя как пристигналият сваля качулката си и от там се изсипва златистокестенява коса.

- Май че дойдох - ухили се Дара.

- Помислих те за един приятел - отговори Вальо.

- Връщам ти дрехите.

Дара съблече суичъра и долницата и остана по къси панталонки и потник. Прибра ги там откъдето ги беше взела и се запъти към Валентин.
Момчето се беше захласнало докато тя се събличаше, но щом започна да се приближава, си спомни, че на нощното му шкафче лежат скиците му с нея. Надигна си припряно, да ги скрие, но вместо това ги разпиля по пода.
- По дяволите! - възкликна, отметна чаршафа и се опита да стане.

- Остави на мен...

- Не! - прекъсна я той, а после продължи по-спокойно - Не са готови, не обичам да показвам нещата си недовършени.

- Добре, обещавам да не гледам, както ти предния път. Ето! - и тя затвори очите си и разпери ръка пред себе си.

Той я насочваше, но тя нарочно се обърна с гръб към него, защото любопитството ѝ надделя и погледна. Е, явно не само тя неможеше да не надзърта. Усмихна се поласкана, че я е рисувал, но не отдаде значение на това. В крайна сметка художниците запечатваха на листа това, което им е харесало или ги е впечатлило, без да означава нещо повече. Момчето имаше талант. Обърна листите надолу, изправи се и му ги подаде, все още с усмивка на уста.
- Надявам се, че ще ми ги покажеш, когато са готови.