С мен остани

13

Когато във вторник провери имейла си през обедната почивка, Дарена изписка от радост, без да забелязва погледите на околните. Новините бяха добри, от университетската клиника искаха пълната болнична история на Валентин, за да се подтвърди, че наистина е подходящ и да го впишат в експерименталното лечение. Оставаха ѝ още 4-5 часа докато го види и не знаеше как ще издържи. Остатъкът от работния ѝ ден премина като в мъгла, без малко да сложи няколко книги в грешните раздели (твърде възможно е и да го е направила) и постоянно забравяше задачите си. Най-накрая смяната ѝ изтече и веднага се отправи към автобусната спирка. Тактуваше нервно с пръсти и се мръщеше на всеки червен светофар и на всяка спирка, за която имаше пътници и се налагаше да спират. Една спирка по-рано, Дарена застана до плъзгащата се врата на автобуса, за да може да слезе първа в момента, в който вратите се отворят. Разтоянието до къщата на Валентин взе на бърз ход и когато стигна, сърцето ѝ биеше ускорено не само от вълнението. Втурна се в стаята му без да почука.

- Хей, тъкмо чета как виаграта облекчавала симптомите от мускулната дистрофия - каза Валентин, без да вдига поглед от телефона си. Можеше да я разпознае по парфюма, по стъпките, по това как сетивата му се изостряха, когато тя беше наблизо, по излъчването, което я съпътстваше.

- А кой ще облекчи после тебе? - отговори задъхано от бързането.

- Именно - хвърли ѝ закачлив поглед той.

- Ще се направя, че не съм го чула - каза Дарена, хвърли чантата и якето си на земята, и разпери ръце - Познай какво? Има свободно място за експериментално лечение и са готови да те вземат, трябва само да им пратиш всички изследвания, които имаш до момента - каза тя на един дъх.

Валентин бавно остави телефона си на нощното шкафче, като продължаваше да гледа Дарена, чиято еуфория отстъпи място на недоумението защо той не се радва на новината, когато ѝ просветна.

- Ти си знаел - каза тя - Знаел си, че има експериментални терапии. Ама разбира се, че си знаел! И въпреки това ми каза, че няма лечение?! - вече започваше да става ядосана, още повече като го виждаше колко спокойно и незаинтересовано стои.

- Защото лечение - натърти той думата - няма. Това са различни експериментални терапии, които до сега не са дали абсолютно никакво подобрение, дори напротив. Ако погледнеш в официалните източници пише, че болестта е неличима и със заместването на гените или лекуването им, нищо не се е получило.

- Да, обаче са успели да синтезират дистрофин! - отвърна Дарена, с надигаща се нова вълна на еуфория.

- Какво? - той се повдигна до седнало положение.

- Точно така, чу ме - дистрофин! - Момичето се приближи до него и му подаде флашка - Всичко е тук. Опитите с животни са приключили успешно и сега набират хора. За Дюшан не са много обнадеждени, защото телата им не синтезират никакъв дистрофин, ще го отхвърлят като натрапник, ще е нужна имуноподтискаща терапия... но при Бекер...

- Има слабо производство и трябва да се получи - довърши вместо нея Валентин.

- Да, няма да е пълно излекуване, но ако се получи, с регулярно приемане на дистрофин и ще е ок. Позволих си да им пиша за теб. Искат всичките ти епикризи, документи, каквото имаш, за да подтвърдят, че си подходящ.

- Леле... - Валентин взе лаптопа си и веднага зареди флашката. Дарена седна до него и двамата се зачетаха. Пръстите му трепереха от вълнение. Можеше ли да мечтае, можеше ли да има отново предишния си живот, можеше ли...Погледна към Дарена и такава усмивка се разля на цялото му лице, каквато тя до сега не беше виждала у него.
След няколко часа беше изчел всичко и пратил нужните документи. Двамата лежаха облегнати на рамката на леглото. Валентин я беше прегърнал, а тя бе отпуснала глава на рамото му. Той вдишваше аромата ѝ и се усмихваше в косата ѝ. Бяха преплели пръсти и той неосъзнато галеше с палец кожата ѝ.

- Трябва да тръгвам - каза Дарена - стана късно.

Той въздъхна и я отдели от себе си.
- Иска ми се непрекъснато да сме заедно. Времето прекарано без теб е толкова тягостно и дълго.

- Знам - каза тя тихо и се наведе към него. Устните ѝ докоснаха неговите едва-едва, след което тя си тръгна. Едва ли би могло да се нарече целувка, но и за двама им това беше най-приятната целувка в живота им.

***Facebook***

Валентин Аспарухов сподели Emmanuel Moire - Je fais de toi mon essentiel