Елеонор: Мъката на затворниците

1 глава

   Младият мъж беше захапал тънкото стъбло на пшеничен клас и гледаше червеното небе. Играеше си с тънката клечка. Беше легнал на един масивен паднал клон. С единия си крак се крепеше, а другия се клатеше напред- назад. Косата му, комбинация от черно и сиво на ясно изразени кичури, беше завързана на дълга опашка. Очите му- цвят на морска вода, бяха съсредоточени в облаците и птиците. Младото му лице беше напрегнато. Нервите му- изопнати. За пореден път си каза, че ще почака още малко и си тръгва. Всъщност защо изобщо се дразнеше на братята си? Негова си беше вината, че не ги викна половин час по- рано, че да може да дойдат точно когато трябва! Какво толкова правеха?

   Мястото им за среща беше така позиционирано, че да е удобно на всички, на равно разстояние от четирите града, които управляваха. В непосредствена близост до гората, местенце заобиколено от храсти. Толкова спокойно, че можеше да те откъсне от тревогите ти. Зелената поляна беше цялата обсипана в шарени цветя. Когато бяха малки беше тяхно любимо място за игра. Толкова много мили спомени имаха тук! Мъжът обърна глава наляво. Едно малко водопадче, около метър и двадесет, шумеше съвсем наблизо. Имаха си дори каменна пейка, за да може да сядат по време на срещите си.

   Храстите се размърдаха.

  - Заклевам се, не може да ни е раждала една и съща майка! Къде са другите?
  - Ти шегуваш ли се? Имаш ли идея откога ви чакам?- обърна се мъжът с шарена коса към брат си, който сега се отпусна на каменната пейка. Умората му не беше от дългия път. Нещо отново се беше случило.- Какво се случи?

   Брат му, с къса до раменете светло кестенява коса и зелени очи като листата, си пое въздух, за да отговори. Прекъсна го друг глас, идващ някъде иззад храстите. 

   - Откъде го вадиш това спокойствие?! Свети стихии, Атлант пак ще мрънка че сме...- другите двава излязоха от храстите и се озоваха срещу двамата си братя.- Здравейте!
  - Не ме интересува какво говори майка ни, категорично нямаме роднинска връзка с вас!

   Което беше вечната им шега.

  - Ами имам спомен, че си я питал през годините и все едно и също нещо ни е отговаряла- отговори братът с дълги дрехи и непоклатимо спокойствие. Косата му беше много светло кестенява, преливаща в русо, а очите светло сиви.
  - Мъдър както винаги, Маи- завъртя очи Нором. Черната му коса беше подстригана над ушите. Чертите му бяха остри. Тялото му много по- мускулесто от на другите трима братя. Характерът му нямаше как да бъде сбъркан. Най- малкият брат се славеше с избухливия си нрав.
  - Няма нужда да дъблаем в безпочвени въпроси. Трябва да обсъдим какво можем да направим, за да се предпазим- заговори първият брат. Атлант.
  - Значи вече града ти не може да издържа постоянните наводнения? Всичкият издавен добитък? Всички наводнени ниви?- в гласа на Нором се усещаше гняв и раздразнение.- Имам решение за твоите проблеми- засейте си ориз! Моят град е постоянно под опасност заради вулкана. Непрестанно избухват пожари, които изпепеляват части от града!
  - Стихиите са извън контрол и това не може да продължава- съгласи се Лемурий.- След вчерашното земетресение цялата земя е пропукана. Къщите са разрушени!