Елеонор: Мъката на затворниците

2 глава

   Чайки. Разбиващи се вълни. Морски въздух и аромат на солена вода с водорасли. Бризът си играеше с косата 'и и местеше кичури насам-натам. Слънцето напичаше и я караше да се задъхва. Кожата 'и започна да се затопля. И...Жажда! Умираше от жажда! Устата 'и беше пресъхнала. Устните 'и бяха напукани. Именно това я накара да се събуди.

   Вдиша дълбоко, все още със затворени очи. Чакай, плаж ли? Как, за Бога, се беше озовала на плаж?! Усещаше ужасна умора, виеше 'и се свят. И когато се опита да си спомни какво се случи, помнеше само хиляди балончета около себе си. И страх. И него.

   Изглежда мозъкът 'и беше загубил много вода и сега халюцинираше. Нямаше никакъв шанс да се намира на плаж. По- скоро пак се беше озовала някак в затвора Фунчал. Бавно отвори очи и първото нещо, което видя, беше той. Срещу нея. Шепнеше 'и нещо. Черната му коса, късо подстригана отстрани, беше цялата в пясък. А онова, което трябва да е по- дълго, беше залепнало за челото му и стоеше на клечки. Но въпреки това пак изглеждаше добре. Черната му риза беше скъсана на няколко места. Цялата в пясък и засъхнали водорасли. И имаше къса брада, която го караше да изглежда още по- добре от обикновено! А очите му- тези тъмно кафяви очи, изпълнени с облегчение и благодарност. Тя му се усмихна и се опита да го докосне, но нещо не 'и позволи. Тогава осъзна. Не просто седяха на пясъка. Бяха завързани за дебели бамбукови стебла, с ръце зъд гърба.

  - Слава богу, че се събуди! Добре ли си, Черешке? Усещаш ли болка някъде?

   Здравей, Действителност! Елеонор се огледа подозрително наоколоко. Намираха се на много красив плаж. Водата, кристално чиста, се плъзгаше по пясъчната ивица. А пясъкът- светъл и фин, като че ли беше от коприна. Големите листа от храстите на близката тропическа гора се поклащаха с бриза. Нямаше други хора. Тогава ЗАЩО БЯХА ЗАВЪРЗАНИ?! И по- стрнното- той беше завързан също. Което беше ново! Да не би да сънуваше? Дори около тялото му имаше много повече въжета отколкото по нейното. Ръцете му бяха вързани на гърба, през тялото му минаваха други въжета. И за капак- на глезените имаше още едно въже.

  - Джейк... Как се озовахме тук?- попита подозрително тя. Първият и най- логичен въпрос, който можеше да зададе човек, чийто последен спомен беше как пада от неопределена височина, и, не че се оплакваше, но при всяко друго обстоятелство трябваше да е мъртва. А тя вече беше там, където отиват всички умрели души, и от личен опит знаеше, че там няма жажда или глад!
  - Помниш ли, когато ти бях обещал, че ще отидем на "безопасно място", "Ще бъдем себе си! Ще бъдем свободни! Без мисии! Без убийства! Без реликви! Без екипи и бягства! Ще бъдем просто двамата!"? Ами...- започна разказа си Джейк Марвън. Колебанието му беше напълно обяснимо, търсеше правилните думи.- Свободата е относителна.