Елеонор: Мъката на затворниците

15 глава

   Техекули Езрае започна да разбира защо и Елеонор, и Джъстин постоянно висяха в тренировъчната зала, когато бяха напрегнати. Удрянето по боксовата круша наистина успокояваше. Може би защото си представяха, че удрят проблемите си. Защото по какъв друг начин тя би успяла да ги реши? Не че бяха особено много. Имаше си само два- баба 'и, с нейното мощно "Няма да правиш това!", и фактът, че не знаеше как да се "свърже" с пръстена си. Това дори не би 'и хрумнало, че може да се случи, до появата на Елеонор. Мигът, в който беше видяла снимката от Египет, на която се виждаше огромна вълна, заплашваща да залее горящата Египетска централа, беше решаващ за Техекули. Това беше чудо! Никой пряк наследник не го беше правил! Знаеше, че Елеонор ще 'и разкрие един напълно нов свят! Боже, наистина искаше да бъде като нея! Толкова силна и непоколебима! Хвърляше се в бедите с главата напред! А когато я видя в Сърцето, да се рее на педя от земята, косата 'и да се мята във всички посоки. Очите 'и и пръстена светеха в еднакъв цвят. Елеонор беше като че ли е превъплъшение на самата стихия.

   Техекули наистина искаше да се научи да слива стихиите! Имаше едно притеснение, обаче. И то беше простичко. Нямаше как да бъде като Елеонор, колкото и да говореше или да се сприятеляваше с пръстена си.

   Спря да удря по изстрадалата боксова круша. Дишаше тежко. Равновесието не беше на нейна страна, но тя успя да го запази. Махна ръкавицата, която покриваше ръката 'и и взе пръстена от стола, на който го беше оставила. Седна на земята и се загледа в бижуто. Красотата и изяществото на всеки пръстен бяха несравними. Създадени от самите стихии, те отразяваха всичко, което стихиите са. Онази тяхна нежна и същевременно силна страна. Нейният пръстен беше с изумруд, целият обшит от деликатни лиани и листа. Земният пръстен трябваше да показва твърдостта на земята и нежността на природата, в частност растенията, които излизаха от нея. Едно произведение на изкуството, наистина.

  - Нещо?- попита Тара пръстена. Не получи отговор.

   Облегна глава назад и въздъхна. Физическата умора я караше да се чувства добре.

  - Не очаквай нещата да станат веднага- чу от входа на залата.

   Червенокосата арийка Сара Фидел се беше подпряла на вратата и я гледаше.

  - Преди хиляди години съществували четири братя. Четирима мъже, основоположници на четири от най- великите цивилизации, живели в миналото.- Заговори Тара, съсредоточено в зеления камък на пръстена си.- Четирима велики мъже, извършили велики дела. Донесли мир на цивилизациите си. Четирима мъже, живеещи в съюз с великите стихии. И ние като техни наследници носим тяхното бреме. Бреме, натежало от отговорност! Пропито от страх! Непосилна тежест, която се предава през поколенията между преките наследници. Но не е само страхът това, което ни ограничава всички нас. Незнанието! Измежду всички нас, само тя, Сара. Само тя направи невероятното. Само тя! Как би се почувствала, ако цял живот си пълзяла по земята, и се появи някой, който ти покаже, че може да летиш?! Чувстваш се като пленник на собствените си възможности!
  - Запозната съм с историята ви- въздъхна Сара и седна пред наследницата на Лемурий.- Така бяхме и ние, когато видяхме косата и очите на Елеонор да светят. Но така двамата ни разкриха един напълно нов свят.
  - Ели наистина успя да сбъдне мечтата ми- да не живея като затворник. Да не живея в страх, а да изпълнявам наистина дълга си на пряк наследник! Но с това ми показа, че не правя нещата както трябва. Да я беше видяла! Как се предполага да спрем Вернучи, ако не мога да сливам стихиите като нея?
  - Имам представа какви ги е вършила. Видях едно огромно пипало да изхвърля човек навън.- Сара се усмихна.- Ели винаги е твърдяла, че вие, преките наследници, сте като проводници, които насочват енергиите. Бъди проводник.
  - Бъди проводник- кимна Тара.- Насочвай електроните.
  - Ето, значи всичко е ясно- Сара се изправи и подаде здравата си ръка на Тара.