Елеонор: Мъката на затворниците

5 глава

   Вирджиния и Джеймс Бикет се бяха прегърнали. Вкопчени един в друг, търсещи утеха в мъката си. Тихо плачеха, намирайки опора един в друг. Пети ден дъщеря им беше в неизвестност. Пети ден откъкто видяха как детето им пада в дълбоките дебри на Атлантическият океан. Обикаляха дълго време, чакаха телата да се появят на повърхността на водата. Така и не ги намериха. Управата им беше забранила да се качват на самолет и да водят спасителните мисии. Това обаче не значеше, че щяха да стоят и да се молят на стихиите! Сара Фидел, червенокосата арийка от екипа на Елеонор, ги държеше постоянно в течение на разследването. Момичето си го биваше, спор нямаше! Бяха забранили достъпа до официална информация до всички близки на Ели, но Сара имаше свои си пътища. И сега получиха не съобщение, а надежда, във вид на "мислят, че са намерили следи. Лиза пътува натам."

   Вратата се отвори и прекъсна интимния им момент. Намираха се в централата на Групата на цивилизациите в Ню Йорк. В една зала за съвещания. Двамата бързо забърсаха очите си.

  - Здравейте, семейство Бикет- поздрави ги смирен, благ глас. Мъжът, който влезе бавно и спокойно, затвори вратата.

   Беше висок и строен в началото на петдесетте си години. Притежаваше късо подстригана руса коса и руса брата, оформена като катинарче. Разноцветните му очи се приковаха в съпрузите- едното синьо, а другото кафяво.

  - Платон- хладно го поздрави Вирджиния Бикет. Беше скръстила ръце на гърдите си, стискаше зъби и едва се сдържаше да не скочи да му налее малко разум по старомодния начин. Беше подстригала тъмночервената си коса късо и сега беше вперила зелените си очи в един от членовете на борда на директорите на ГНЦ.
  - На какво дължим поканата?- попита Джеймс Бикет, който беше в такова психическо състояние, че напълно беше загърбил дипломацията, вежлиността и преструвките.

   Платон въздъхна и се отпусна.

  - Бях там, когато я показаха. Когато Вернучи я представи и синята 'и коса освети залата.

   Едно круше удари лицето му толкова неочаквано, че го извади от равновесие. Вирджиния Бикет го стисна за яката, удари го в стената, като едва не счупи картината отзад. Задържа го там здраво. Съпругът 'и сложи ръка на рамото 'и. Не че можеше с този жест да я успокои.

   Платон се взираше в сълзите, които се стичаха по страните 'и. Сълзи на мъка и болка. Стисна устни. Почувства се мръсен и недостоен за тях.