Елеонор: Мъката на затворниците

13 глава

   Елеонор отвори рязко очи. Дишаше тежко. Тъмнината я заобикаляше. Нещо я притискаше. Кошмарът как Джейк я изоставя на онзи забравен остров и битката с канибалите я преследваше. Наблюдаваше се отстрани, като призрак извън тялото си. Светещите в синьо очи. Силата, която струеше от нея. Дори лицевите 'и мускули бяха напрегнати, изкривили лицето 'и в нещо, което тя не беше. Кръвта. Огънят. Виковете! Сама наблюдаваше движенията на ръката си. Водата 'и се подчиняваше. Свиване на пръстите и от пипалата като стрели излизаха ледени ножове, които пронизаха част от аборигените. Колкото и да молеше тялото си да спре, знаеше че няма да се случи. Наблюдаваше ужасните картини, без да може да се спре. Така както и не беше спряла в реалността.

   Една ръка, преметната през кръста 'и, се стегна още повече, придърпвайки я по-близо. Джъстин промърмори нещо във врата 'и.

   Елеонор издиша с облегчение. Беше се прибрала. Беше с екипа си! Премига няколко пъти, за да премахне кошмарните образи. Ако Джей беше зад нея, тогава кой беше пред нея? Наследницата се усмихна. Сара се беше сгушила от другата 'и страна. Целият 'и екип беше легнал при нея на леглото. Всички някак се бяха събрали на спалнята и спяха заедно прегърнати, легнали на обратната страна на леглото. Ето колко им беше липсвала! А тя нямаше нищо против! Емоции, този път на щастие и благодарност, натежаха и една сълза се спусна от окото 'и и попи мигновено във възглавницата.

   Джейк Марвън някак се беше успокоил. Въртеше любимата си графитена запалка Zippo. Изгаряше от желание да запали и изгори нещо! Боже, искаше да изгори цялото място до основи! Докато не останеше само пепел! Облегна глава на стената. Седеше на пода в стаята си в Сърцето, на тъмно. Събираше сили да се обади на вуйчо си. Плъзна копчето на запалката надолу и се загледа в пламъка. Малкото нещо огряваше наблизо и като че ли танцуваше и се забавляваше да е навън. Като Джо-Джо!

   Загаси запалката и въздъхна. Сега вече наистина беше оплескал всичко! Този път официално! Извади телефона си и набра вуйчо си. Първи сигнал свободно. Втори сигнал свободно.

  - Hola- отговори Пенелопе, прислужницата на вуйчо му.
  - Здравей, Пенелопе. Може ли да чуя вуйчо си?
  - Si. Uno... един момент. Вие сте добре, нали, Джакопо? Вие добре?
  - Да- отовори Джейк и осъзна, че за първ път водеше толкова дълъг разговор с нея. Май само вуйчо му и тя продължаваха да го наричат с истинското му име. За нея не беше съвсем сигурен.