Елеонор: Мъката на затворниците

12 глава

   Атлант стъпи на сушата и си пое дълбоко въздух. Островът заслужено носеше името "Домът на Боговете". Сред зеленината се отличаваха цветя с най- различни форма и размери, толкова пъстри, че бяха като нарисувани. Едно от цветята дори приличаше на пойна птица сред зелен храст. Брегът беше в малки гладки камъчета и миди. Напред, през гората, имаше пътека с големи плости камъни, а лиани и дървета като че ли образуваха тунел. Истинска красота и наслада за сетивата! За разлика от бурното море, тук бризът духаше леко. Птича песен галеше сетивата като мед... и беше прекъсната от силни стомашни пориви и спазми. Най- големият брат се обърна. Нором се беше вкопчил в ръба на малката им гребна лодка и повръщаше във водата. Другите му двама братя бяха на сушата. Лемурий се опитваше да пребори морската си болест. Беше се разкрачил, заел стабилна поза и разперил ръце. Изглеждаше сякаш се опитва да запази равновесие. Погледна надолу с изумено изражение.

  - Островът тресе ли се?!- попита почти панически.- Земетресение ли има?!

   Нором, когато го чу, изстена и се наведе отново над водата, в следствие на още един стомашен спазъм.

  - Не- отговори Маи.- Вероятно не ви понася цялото клатене на лодката.
  - Това беше гадно пътуване!- отбеляза най- малкият брат.
  - Сигурен съм, че земята се мята под краката ми, сякаш съм пак на лодката!- продължи с по-осезаема паника да говори Лемурий.
  - Повече никъде няма да ви вземам- завъртя очи Атлант.- Единият има слаб стомах. Другият дори на сушата усеща морското вълнение.

   Братята му едновременно започнаха да му противоречат.

   След като всички намериха обратно сили, за да продължат (и Лемурий вече усещаше стабилност под краката си) братята продължиха напред по пътеката към вътрешността на гората. Светлината пробиваше през листата и клоните, и хвърляше златисти петна по целия тунел. Сладникавият аромат на всички цветя се носеше наоколо. Толкова омайващ, чак хипнотизиращ.

   Мястото, на което свършваше тунелът през гората, представляваше кръгла поляна, заобиколена в идеален кръг от още дървета. Издигаха се полу-разрушени колони, вероятно от древен храм, по които сега се виеха влечащи растения. В средата от колоните се издигаше кръгло каменно огнище, в което продължаваше да гори огън. Поточе пресичаше поляната и игриво се завърташе в малко водно стъпало. Вятър проникваше между клоните на дърветата, и когато братята погледнаха нагоре, видяха че природата сякаш пазеше това място подобно на купол. На върха се виждаше част от моравото небе. Самото усещане, което изпитаха след като излязоха от тунела, беше необичайно и необяснимо. Някой ги наблюдаваше.