Елеонор: Мъката на затворниците

28 глава

   Джъстин лежеше на леглото, подпрял глава на едната си ръка. Зареял поглед в тавана. Вдиша дълбоко и издиша. Единствено лампата до него светеше. Чувстваше се толкова смирен и отпуснат, че спокойно тялото му възприемаше завивките като облаци. Испитваше спокойствие на ума и тялото, които не му се бяха случвали от седмици. И все пак една мисъл се въртеше в ума му и просто не му даваше мира.

  - Ами ако Сара е права? Отново.
  - Сара да е права не е новост. Ник става все по- разумен. Чак е плашещо, като го познавам.
  - След онзи вразумяващ шамар, който му удари на Южният полюс не е същия. Но и той сам го призна- промени го инцидента тогава.- Джъстин обърна глава към Елеонор, която беше облякла нощница и вървеше към него. Легна и се сгуши в най-добрият си приятел. Той от своя страна я прегърна.- Какво мислиш за Шамбала?
  - И по-невъзможно място намерихме. Това, което ме притеснява, е нуждата реално да намерим някоя от тези скрити пещери.

   Реши да не му казва за преследващите я ужасни спомени от "престоя" 'и в Сърцето. И ужасните неща, които се случиха последните часове. А те бяха пред очит'и. Караха сърцето 'и да препуска. Спомените. Виковете.

   Сгуши се по- силно в най-добрият си приятел, пропъждайки образите и звуците в главата 'и.

  - Истината е, че ако не намерим някаква достоверна информация за Периода на затишие, ще трябва да говорим с някой от хората там.
  - Джей, това вече звучи несериозно. Ти представяш ли си да отидем в пещера, пълна с живи наследници, преживяли битките между Нором и братята му. Изпаднали в дълбока медитация. От хиляди години. Това звучи абсурдно!
  - А, не знам. Следващият път когато решиш да сливаш енергиите ще те снимам и ще ти покажа колко невъзможно изглеждаш! Това, което става с нас, с теб, не е нормално за реалния свят. Защо и пещерите с медитиращи наследници да не са поредното ненормално нещо, което е реално?

   Елеонор въздъхна и легна по гръб. Така, обаче си спомни за начина, по който бяха легнали с Джейк на покрива на онази сграда в Париж. А тя не искаше да си спомня за него. Не искаше да мисли за него! Изпъшка и седна на ръба на леглото.

  - Дали си струва да търсим галерия?
  - Според това, което четох, има всякакви "съкровища". Предимно на картини.- Джъстин преглътна.- Знам, че всички си мислим едно и също. Че именно там е бил оставен Въздушният пръстен. Затова се и впускаме в това начинание.
  - Не сме първите, които са си го мислили. Не сме и първите, които се впускат в търсенето.- Наследницата на Атлант се обърна с леца към най- добрият си приятел.- Джей, нямаме никакви следи или отправни точки. Не искам да сме поредните, които се провалят!
  - Не говори така.- Маят сложи ръка върху нейната успокоително.- Погледни от друга страна. Ако там реално е Въздушният пръстен, и нито ние, нито Вернучи го намерим, още по-добре! Няма как да направи ритуала. Докато планетите пак се наредят и Земята застане на същото място, ще минат нови 1000 години. Или колкото са. Няма да е наш проблем. Звучи ми като план! Ще го предложа утре за гласуване.
  - Много смешно- усмихна се наследницата и се вгледа в най- добрият си приятел. На светлината от нощната лампа, с голяма доволна усмивка на лицето си, Джей изглеждаше... като себе си! Малко по- пораснала версия на себе си. Беше се върнал отново в онова нормално негово състояние, когато бяха само двамата преди да заминат. Накара я самата тя да се зарадва от това, че той е щастлив и спокоен. Не искаше да си помисля дори колко много беше страдал, докато нея я нямаше.
  - Записваме го като план Б. Или В.

   Джъстин разпери ръце, приканвайки я към прегръдка. И тя се възползва.

  - Проблемът е, че ние не знамем дали там е пръстенът. Хвърлихме се да търсим "галерия", навързвайки само митове и предположения. Дори и да я намерим, там може и да не е останало нищо. И тогава пак ще се наложи да търсим пещерите.
  - Не го мисли толкова сега, Фродо. И без това утре ни очаква не по- малко натоварен ден.

   В тъмнината той беше застанал далеч пред нея. Не чуваше добре думите му, но знаеше, че я ядосаха. Стисна зъби и юмруци. Той стоеше там, с очи изпълнени с молба. Коренно различен от това, което обичайно беше! Как смееше?! Между пръстите 'и попадна нещо остро, което тя хвърли по него с крясък! Хвърли и още едно! И още едно! Пропускаше го! Пропускаше го отново. Отново и отново, а с всяко острие, което тя хвърляше по него, той се приближаваше с крачка. Сълзите се стичаха по страните 'и, гласът 'и изчезна. Обгърна тялото си с ръце. Немощ! Това изпитваше в момента. Накрая застана пред нея. Тишина. Той беше свел поглед към лицето 'и, тя гледаше надолу към краката си, защото не искаше да го поглежда. Джейк докосна лактите на свитите 'и ръце. Не посмя да я прегърне повече. Наведе се и опря чело в нейното.

  - Мразя те!- проплака тя. Няколко сълзи се стекоха по носа 'и и капнаха в мрака.- Мразя те задето ме остави! Мразя те задето предпочете нея!
  - Не ме мразиш, Черешке! Наранена си!- прошепна тихо в косата 'и.- Нямах друга възможност!

   Джейк хвана лицето 'и в шепи и се вгледа в очите 'и. Избърса с палци сълзите 'и. Толкова много любов и нежност се четяха в очите му, че те заседнаха на гърлото 'и и едва не я задавиха.

  - Няма да се откажа от теб! Дори да ме мразиш!- изрече Джейк и плъзна опакото на ръката си по бузата 'и. Бавно се наведе и докосна устните си с нейните.

   Или щеше, ако тя не се събуди рязко.

   Джъстин 'и беше обърнал гръб и спеше тихо до нея. Просто сън. Беше просто сън.