Елеонор: Мъката на затворниците

32 глава

   Генерал Антонио Марвън стоеше изправен в банята си, подпрял се с две ръце на мивката. Тялото му трепереше от липсата на сила. Вдигна глава към огледалото пред себе си. Някъде в този образ се криеше силният мъж, който всички мислеха че е. В тези изморени очи трябваше да се вижда коравост! Не издържа и се отпусна назад, седна в количката и въздъхна. Щеше да се избръсне прав, ако ще живота му да зависеше от това!

   По тялото му все още личаха охлузванията и раните, причинени от Вернучи. Дългият разрез по врата вече не го сърбеше. Отоците и синините липсваха, слава на Четирите Стихии! Беше отслабнал невъзможно много, и... закашля се. Погледна в шепата си. М, да, все още плюеше кръв. Белите му дробове го боляха. Като допълнение към изтезанията в подземията изглежда беше хванал бронхит. 2 за 1, както казваха по рекламите. А може и да беше нещо друго? Кой знае? Времето щеше да покаже.

   Пое си няколко пъти въздух, хвана се за мрамора на мивката и се набра. Дори не искаше да види колко е часа, за да пресметне от колко време го правеше това. Като нищо щяха да са месеци. Изправи се и отново се вгледа в огледалото, търсейки сили в собствените си очи.

   Вратата на спалнята му се отвори.

  - Генерал Марвън?- викаше го Боб Блейк. Намери го в банята. Притече се на помощ, но генералът стоически беше стиснал зъби, впрегнал волята си да остане поне още секунда прав.- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

   Възрастният мъж се отпусна назад и отново седна. Силните ръце на Боб го придържаха грижливо.

  - Имам нужда от сили!- гневно изрече възрастния мъж.- Няма значение! Как си, момчета ми? Как е племенникът ми?

   Обърна количката и видя един сак на леглото си. Усети как настръхва. Ръцете му задвижиха колелата на инвалидния стол и той безмълвно се приближи до сака.

  - Това...
  - Да- кимна Боб. Вървеше бавно след генерала.- Историята е дълга, но сега ще го нося със себе си, докато не го предам на... Нея.
  - Може ли да...?

   Боб дръпна ципа и отвори широко сака. В меко легло от всичките му дрехи лежеше разкошен голям кристален блок с форма на човешки череп. Изработен като напълно истински, до най- малкия анатомичен детайл. Кристалът толкова гладък, прозрачен, улавяше светлината и му придаваше един невъзможно митичен вид. И, о, Стихии, тези очни ями! Тези изработени зъби! Черепът не просто беше като истински, той изглежда сякаш се смееше на възхитата и изражението на норомба.