Елеонор: Мъката на затворниците

17 глава

   Атлант се събуди, но клепачите му отказваха да се вдигнат. Пръстите на ръцете му усещаха, че лежи върху нещо меко и космато, подобно на козина. Най- накрая успя да отвори очи за няколко секунди, и така и нищо не постигна. Всичко беше черно. Време беше за втори опит. Изведнъж си спомни за последния му миг в съзнание, когато четирите стихии станаха огромни и ги нападнаха. Боже, да не го бяха изяли?! И сега се намираше в стомаха на някое божество?! Тази мисъл вля солидно количество адреналин в кръвообращението му, и му даде силите, за да отвори очи и дори да седне.

   Е, добрата новина беше, че не беше в ничий стомах. Да, беше тъмно, но се намираше в... храм? Мястото много напомняше мраморен храм. От едната страна, през равно разстояние, се издигаха солидни мраморни колони, които държаха високия таван. Останалите стени бяха солиден мрамор. На отсрещната стена, по цялото 'и протежение и височина, се спускаше водопад, който отразяваше мъждукащите свещи по земята. По колоните светеха факли. Беше нощ. Той лежеше на голямо каменно легло, покрито с кожи на животни. Съблечен от кръста нагоре! Атлант се хвана за главата. Отгърна кожата, с която беше завит, и се опита да стане от леглото. Двата големи сребърни свещници от двете страни на леглото бяха изгасени.

   Какво се случваше?! Къде беше и кой се грижеше за него? О, господи, братята му!

  - Живи са- отговори напълно реален глас.

   Напред светлина струеше по- ярко. Имаше някаква ниша. Атлант се изправи и със залитане тръгна към нея. Краката му бяха загубили силата си и поддаваха на всяка крачка. Усещаше студа от мрамора, който се просмукваше от ходилата му- нагоре по тялото. Подпираше се на колоните. Защо тялото му беше толкова немощно? Какво му бяха направили?

   Намери я седнала на малка каменна пейка, върху която имаше дебела сапфирено синя възглавница. Беше му обърнала гръб, но го следеше в голямото огледало. Стихията Вода решеше разкошните си коси, спускащи се като ручеи по раменете 'и. Върху малката каменна масичка пред нея бяха наредени куп ароматни масла, кутийки от благородни метали, гребени от слонова кост. А огледалото, в което оглеждаше красивия си лик, беше изящно изработено до най-финия детайл. Направено от редки метали и скъпоценни камъни, цялото обсипано от красиви цветя. Но дори то бледнееше пред нейната собствена красота.

  - Къде съм?- попита мъжът. Подпря се на стената и отново се хвана за главата с една ръка.
  - Не е ли очевидно? Моето светилище.- Богинята се изправи и се обърна към него. Роклята 'и, сапфирено синя, се спускаше нежно по тялото 'и. Очертаваше всяка нейна извивка. Очите 'и светеха в красив и нежен син цвят, и той нямаше как да не изпита благоговение пред тази жена. Пред тази богиня.- Не знам дали си невероятно умен, или самонадеяно глупав, но предложението ти ме заинтригува.
  - Ами ако не ни унищожавахте, нямаше да има нужда...- смъмри мъжът. Стихията се обърна към него, стиснала зъби. Атлант на мига падна на земята, в дълбок поклон.- Простете! Не съобразих.