Елеонор: Мъката на затворниците

14 глава

   Джулиано Марвън беше преживял напрегнати няколко дни. Преди да замине Боб му беше обяснил, че ако се случи нещо, от първостепенна важност е да бъде евакуиран. Джо-Джо не беше сигурен точно какво се случва, но знаеше, че въпросната "евакуация" вероятно би била заради Вернучи и бъдещите планове да превърне и него в наемен убиец. Планът беше прост- трябваше да се измъкне незабелязано, да отиде до частното летище на Сан Хуан, където Боб беше говорил с негов стар познат, който щял да го отведе на безопасно място.

   И то се случи. Вечерта на бала на Вернучи Пенелопе беше влетяла в стаята му, изпаднала в паника. Цялата трепереше като лист, беше напълно изплашена и единствено можеше да кима. Значи все пак се беше стигнало до бягството му. Даде му перука и цветни лещи, които той сложи бързо, грабна една раница, която беше подготвена за точно този случай, и излезе от стаята си. Пред вратата го чакаше вуйчо му, с патерици. Всяко движение предизвикваше болка в тялото му, отново- благодарение на Жирон Вернучи. Антонио Марвън пренебрегна сигналите, които нервите му изпращаха към мозъка, със онази сила и суровост, които той някак придобиваше в стресови ситуации. Отведе го до тайната си стаичка с реликви от миналото. Всички онези негови спомени от времето, когато той самият беше наемник, а след това и генерал на Ордена Норомба. Отвори тайна врата в пода. Стълби водеха надолу към някакъв мрачен тунел.

  - Джо-Джо, този тунел ще те изкара извън къщата без да те забележат. Ще отидеш на сигурно място! Обещавам ти!
  - Наложително ли е?

   Вуйчо му се усмихна благо.

  - Да- отсече сериозно.- Ще ми липсваш, момчето ми!

   Прегърна вуйчо си и слезе по стълбите. Тунелът още му беше мъглив спомен. Помнеше ясно как чуваше пулса в гърлото си. Миризмата на влага и пръст. Излезе на няколко метра далеч по улицата от една малка забравена барачка. Хвана си такси, което го откара до частното летище. Пилот излязал като от холивудски филм, с авиаторските очила и плътния каубойски мустак, го чакаше при малък самолет.

   Когато след много часове най- накрая се събуди, самолетът беше започнал спускане и кацане. Джо-Джо излезе навън и се огледа. Това приличаше на товарно летище. Дори селскостопанско. Но природата около нето... изглеждаше странно. Нямаше как да пропусне благия поглед на единствената жива душа наоколо- възрастна жена, която стоеше близо до самолета и му махаше. Имаше онази щастлива усмивка, която изгряваше на лицето на всяка баба, когато видеше внучето си или приятел на внучето, който не беше виждала от години. Джулиано Марвън потърси в дебрите на ума си, но не си спомни да я е виждал преди. Но жената очевидно го познаваше.