Елеонор: Мъката на затворниците

10 глава

   Джейк имаше огромното желание да стои в стаята си и да не си показва носа извън тези стерилни четири стени. Както винаги желанията му бяха пренебрегвани. Изкъпа се, избръсна се и вече вървеше към болничното отделение, за да се види с Вернучи. С всяка крачка, с която се приближаваше, осъзнаваше колко нервен е всъщност. Не защото можеше да бъде наказан. Вече не! Нервността му идваше от простичкия факт, че не знаеше дали щеше да се сдържи и да довърши влечугото на мига. И не беше само заради Елеонор. Боб му беше разказал какво се беше случило при неговата среща с Жи Верн. Беше заради всички, които обича. Всички, които страдаха заради Вернучи! Беше и заради него самия! Осъзна, че му е трудно да диша, гърдите му бяха пълни с гняв и чиста омраза. Дишаше тежко и въпреки това дробовете му не приемаха нужното количество кислород. Далечни гласове го напътстваха къде да отиде. Краката му се движеха напълно механичко и спряха пред обикновена врата. Джейк положи длан върху плоската дървена повърхност и си пое дълбоко въздух през носа. Опитваше се да укроти бушуващите си емоции, което се оказа, че не е лесна задача. Почука. Получи позволение. Бравата му се стори много по- студена от обичайното. Натисна. Вратата сама се отвори.

   Върху болничното легло лежеше ръководителят на Ордена Норомба, самият Жирон Вернучи. Главата му беше изцяло превързата, оставяйки видимо лицето. Носеше болнична нощница и беше в седнало положение благодарение на повдигнатото легло. До леглото стоеше голямата фигура на Звярът. Всичките му татуси бяха изкарани на показ. Беше скръстил ръце, от което бицепсите му създаваха впечатление, че ще експлодират. Човекът си беше ходеща и говореща планина, с връх от два метра и колкото-там-беше. Кимнаха си взаимно. Двамата щяха да си говорят надълго и широко по-късно. Сега трябваше да са сериозни.

   Джейк Марвън се надяваше успешно да прикрива треперенето на цялото си тяло. Защото вътрешно се тресеше. Ръцете го сърбяха. Гневът му беше толкова осъзаем, че когато отвори вратата, сякаш го заля вълна от желание да убие Вернучи! Преглътна и се поклони. Ускореният му пулс блъскаше в ушите.

  - Господарю, Вернучи!- произнесе, като по чудо, без да се задави или повърне. Сам мислено се потупа по рамото за това си постижение.
  - Изправи се. Джейк, видях видеозаписите от онази нощ. Знам всичко!- Гласът на Жи Верн беше по- дрезгав от обичайното. Но не това беше важното.- Искам да ти благодаря, че ме защити!- Джейк стоеше като статуя, а вътрешно беше "Какво?!"- Не знам как си разбрал, че ще ме нападнат, но благодарение на твоята бърза реакция, съм тук сега. Успя да ме изблъскаш точно преди куршумът на онези момичета да ме улучи!