Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Шеста глава. Драконова кръв

- Изглежда болен-възрази султанът. Везирът Елик мълчаливо сведе очи, унизен, че неговият херцог ще омаловажава публично подаръка, който е донесъл, но трябваше да наведе глава и да го приеме. Нямаше избор в това отношение и за султана беше приятно да го държи наясно с това. Частната стая за аудиенции беше топла, вероятно дори задушна за някои от присъстващите. Султанът беше загубил толкова много плът, че му беше студено през цялото време, дори в хубав пролетен ден. Огньове пукаха и в двете големи огнища, каменният под беше постлан с дебел килим, а стените бяха покрити с гоблени. Меки, топли дрехи повиваха слабото тяло на херцога. Все пак усещаше, че то изстива, макар че по лицата на шестимата гвардейци, които го придружаваха, беше избито пот. Единствените останали в стаята бяха неговият везир и създанието, което бе довлякъл със себе си. Окованият човек-дракон, Древният, който стоеше пред него, не се бе изпотил. Беше слаб, с хлътнали очи и тънка коса.

-Болен съм. - Гласът на създанието го стресна. Не само че можеше да говори; гласът му беше по-силен, отколкото султанът би очаквал, като се има предвид състоянието му. Освен това той говореше на калсидски. Беше с акцент, но говореше достатъчно ясно. Древният се изкашля, сякаш за да покаже, че казва истината, лекият вид прочистване на гърлото, който човек правеше, когато се страхуваше, че кашлянето достатъчно силно, за да изчисти слузта, ще боли повече, отколкото си заслужава. Херцогът познаваше този вид кашлица. Създанието прокара опакото на едната си тънка ръка със сини люспи през устата си, въздъхна и след това вдигна очи, за да срещне погледа на херцога. Когато остави ръцете си да паднат назад, веригите на китките му издрънчаха. Очите му бяха човешки на тази светлина, но когато за първи път го доведоха в стаята, погледът му изглеждаше пламенен като котешки, блещукащ в синьо на светлината на свещта.

-Тишина! - Елик изплю думата към създанието.

-Мълчи и на колене пред султана. Той изрази раздразнението си с рязко дръпване на веригата на човека-дракон и съществото се препъна напред, падна на колене и едва се хвана на ръцете си. Човекът-дракон извика, докато тупна по пода, а след това с мъка се изправи така, че коленичи. Той изгледа с омраза Елик. Когато канцлерът дръпна юмрука си назад, херцогът се намеси.

-Така. Може да говори, нали? Нека говори, везире. Това ме забавлява.- Султанът т видя, че това не се хареса на Елик. Още една причина да чуе какво ще каже човекът-дракон. Човекът с люспи прочисти гърлото си, но все още говореше дрезгаво. Учтивостта му беше като на човек на ръба на разсъдъка. Херцогът познаваше този вид вкопчване в нормалността. Защо отчаяните мъже вярваха, че логиката и формалността могат да ги върнат към живот, който е изчезнал?