Робин Хоб - хроники на Дъждовните земи 4/Драконовата кръв

Деветнадесета глава. Айсфир

Тимара се взря в черния дракон, опитвайки се да разбере какво не е наред с него. Тя направи половин крачка напред и Татс я хвана за ръката и я дръпна назад.

-Той е луд от болка.- Татс каза извинително:

-Той не е от нашите дракони, Тим (ара). Той може да направи всичко. - Очуканият черен дракон отметна глава назад и изрева отново. Вътрешността на устата и гърлото му бяха яркозелени с червени ивици. Когато наведе глава, от устата му капеше червена пяна, която зацвърчаше върху паветата. Той се взря в целия събрал се народ, очите му се въртяха лудо. Тимара не можеше да разбере дали звуците, които издаваше, показват болка или заплашва всеки, който се приближи. Той не беше произнесъл и дума, която тя да разбере. Полусгънатите му крила бяха парцаливи и надрани. Някои от сълзите изглеждаха стари, но имаше и скорошни. Изглеждаше едновременно здрав и същевременно очукан. Той вдигна глава и изрева отново. След това изви главата си навътре и надолу и я залюля от една страна на друга.

-Не можем ли да му помогнем?- Тимара изрече думите, но не пристъпи отново. Когато драконите задействаха тревога, техните пазачи бяха дотичали от всички посоки. Тимара мислеше, че Меркор и другите дракони ще прогонят черния натрапник, но го оставиха да кацне.

- Айсфайер- Синтара беше потвърдил за нея, когато тя протегна ръка към своята кралица.

-Стой далеч от него. Мисля, че е ядосан. Всички пазители се бяха събрали да се взират в най-стария дракон в света, но бяха спрели на разумно разстояние. Меркор, Сестикан и Синтара бяха на земята. Дори те не се бяха приближили на близко разстояние от черния дракон. Другите кръжаха над главите им във вихрушка от цветове и крила. Пазителите си размениха погледи, но никой не го приближи. И в средата на хаоса дойдоха Хиби и Рапскал, падайки през кръжащите дракони като кнедли, падащи в супа. Червеният дракон кацна неграциозно и ездачът му се свлече от рамото ѝ. Татс изпъшка тревожно.

- Какво ли си мисли той? - Тимара не се обърна конкретно към никого. От нощта им в кладенеца тя държеше Рапскал на една ръка разстояние. Имало бе моменти, по време на хранене или споделена задача, когато той изглеждаше като стария си аз и сърцето й копнееше да бъдат приятели, както някога. Но тогава имаше моменти, когато той изглеждаше напълно чужд за нея, призовавайки за смърт от дракон за затворниците. Или, както сега, да се спускат сред тях в екстравагантни и изискани рокли.